– Ако все още искаш да умра – казах тихо, – ще трябва да се постараеш повече.
Люсиен издиша.
– Нямах такова намерение.
Аз го изгледах продължително.
– Не че ще проливам сълзи, ако умреш – додаде той. Знаех, че е истина. – Но това, което ти се случи...
– Шегувах се – казах аз и му се усмихнах.
– Не е възможно да ми простиш, след като те изпратих в устата на звяра.
– Не съм ти простила. Част от мен не иска нищо друго, освен да те пребие, че не ме предупреди за сюриела. Но те разбирам – аз съм човекът, който уби твой приятел, сега живее в дома ти и с когото се налага да свикнеш. Разбирам те – повторих.
Той замълча. Мина време и аз реших, че повече няма да проговори.
Тъкмо щях да продължа напред, когато той каза:
– Там ми каза, че с първия си изстрел си спасила живота на сюриела. Не своя собствен.
– Стори ми се правилно.
Погледът, който ми отправи тогава, бе по-замислен отвсякога.
– Познавам твърде много Върховни и нисши елфи, които не биха и помислили да го направят.
Протегна ръка към нещо отстрани на тялото си и ми го подхвърли. Почти паднах от седлото, докато се протягах да го хвана – ловджийски нож, украсен със скъпоценни камъни. Хванах го с две ръце.
– Чух те да крещиш – каза той, докато аз разглеждах оръжието. Никога не бях виждала толкова изящно изработен нож, така добре балансиран.
– Поколебах се – продължи той. – Не много, но все пак се поколебах, преди да се втурна натам. Макар че Там стигна до теб навреме, аз все пак наруших думата си в секундите, през които се колебах.
Той посочи с глава ножа.
– Твой е. Не го забивай в гърба ми, моля те.
19.
На следващата сутрин пристигнаха боите и материалите ми, откъдето и да ги беше намерил Тамлин или прислужниците. Но преди да ми позволи да ги видя, Тамлин ме поведе по коридор след коридор, докато стигнахме едно крило на сградата, в което още не съм била дори по време на нощните ми разходки. Знаех къде ме води, без да се налага да ми казва. Мраморните подове блестяха толкова ярко, че сигурно бяха излъскани преди минути, а през отворените прозорци нахлуваше ветрец с аромат на рози. Всичко това... всичко това е направил за мен. Сякаш ако имаше паяжини и прах, щях да забележа.
Той спря пред двойка дървени врати и се усмихна леко, което бе достатъчно, за да изтърся:
– Защо правиш нещо... нещо толкова мило?
Усмивката потрепна.
– Отдавна в къщата не е живял някой, способен да оцени картините вътре. Харесва ми, че отново ще радват някого.
Особено щом всяка останала част от живота му е белязана с толкова много кръв и смърт.
Той отвори вратите и аз спрях да дишам.
Подът от светло дърво блестеше на чистата, ярка светлина, нахлуваща от прозорците. Стаята беше празна, с изключение на няколко големи кресла и скамейки, където можеш да седнеш и да гледаш... да гледаш...
Изобщо не усетих кога съм тръгнала по дългата галерия, с една ръка притисната към шията ми, загледана в картините.
Толкова много, толкова различни и все пак подредени така, че да се допълват плавно и неусетно... Толкова различни гледни точки, късчета от света и толкова много гледни точки. Пейзажи, потрети, натюрморти... Всяка от тези картини разказваше история, всяка бе отделно изживяване, глас, който викаше или шепнеше, или пееше за различен момент и различно чувство, всяка от тях бе възглас в бездната на времето, че те са там, че съществуват. Някои бяха рисувани през очи, подобни на моите, от художници, виждащи цветове и форми, които можех да разбера. Други разкриваха цветове, за които не съм и подозирала – те ми показваха света, пречупен през съвсем различна от моята гледна точка. Портал към съзнанието на същество, толкова различно от мен, и все пак... и все пак, докато гледах някоя от тези творби, аз можех да я разбера, да я почувствам, да я изживея.
– Не съм и подозирал – каза Тамлин иззад гърба ми, – че хората са способни на...
Той млъкна, когато се обърнах, а ръката ми се спусна от шията към гърдите, където сърцето ми биеше бясно, изпълнено със смесица от непоносима радост, скръб и изумително преклонение – преклонение пред великолепното изкуство пред очите ми.
Той стоеше до вратата, наклонил глава по онзи животински начин и все още неспособен да довърши изречението си.
Прокарах пръсти по мокрите си бузи.
– Това е...
Прекрасно, великолепно, надхвърля всичко, на което е способно въображението ми – нищо от това не можеше да изрази как се чувствам. Задържах ръката си върху сърцето.
– Благодаря ти – казах. Само това успях да измисля, за да му покажа какво означават тези картини... какво означава за мен това, че ме е допуснал тук.