– Идвай винаги, когато поискаш.
Аз му се усмихнах, неспособна да удържа радостта, изпълнила сърцето ми. Неговата усмивка в отговор беше неуверена, но искрена и след нея той ме остави да се възхищавам на галерията сама.
Останах там часове наред. Останах, докато се опих от картините, докато ми се зави свят от глад, затова излязох в търсене на нещо за ядене.
След обяда Алис ми показа една празна стая на първия етаж, с маса, върху която бяха натрупани платна с различни размери, четки, чиито дървени дръжки блестяха на съвършената следобедна светлина, и бои – толкова много бои, освен основните четири цвята, които се надявах да получа, че дъхът ми секна.
Когато Алис излезе, в стаята се възцарù тишина и очакване... Моята стая.
И започнах да рисувам.
* * *
Изминаха няколко седмици. Рисувах и рисувах, най-често ужасно зле.
Не позволявах никой да види творбите ми, независимо колко настояваше Тамлин и колко подигравателно се подсмихваше Люсиен на изцапаните ми с боя дрехи. Нито веднъж не усетих, че образите, които създавам, се доближават дори до онези, които горяха в съзнанието ми. Нерядко рисувах от зори до здрач, понякога в стаята, понякога в градината. Дните започнаха да се сливат. От време на време си взимах почивка и опознавах земите на Пролетта, водена от Тамлин. След тези почивки се връщах, пълна с нови идеи, които ме изкарваха от леглото с настъпването на следващия ден, за да скицирам сцените или цветовете така, както съм ги видяла.
Но имаше и дни, в които Тамлин заминаваше, за да се изправи пред поредната заплаха за земите му и тогава дори рисуването не можеше да ме разсее, докато не се върне, покрит с кръв, която не е негова, понякога в облика си на звяр, понякога като Велик господар. Никога не ми разказваше в подробности какво е правил, а и аз не питах. Достатъчно ми беше, че се е върнал невредим.
В земите около самото имение нямаше и следа от създания като нагите или Боге, но аз стоях далеч от западната гора, макар често да я рисувах по спомени. И въпреки че сънищата ми все още изобилстваха със сцени от убийствата, на които станах свидетел, онези, които причиних, разкъсващата ме бледа жена и сянката, която наблюдаваше, но аз така и не успявах да видя ясно, лека-полека спрях да се страхувам. Остани с Великия господар. С него си на сигурно място. Така и правех.
Дворът на Пролетта беше земя на полегати зелени хълмове, пищни гори и прозрачни, бездънни езера. Магията не просто изобилстваше из хълмовете и долините, тя извираше от тях. Колкото и да се опитвах да нарисувам това, така и не улавях усещането, което предизвикваше в мен. Затова от време на време си позволявах да рисувам Великия господар, който яздеше до мен, когато се отправяхме на обиколка из земите му в спокойните, лениви дни. Великият господар, с когото разговарях с удоволствие и същевременно можех да прекарам часове в мълчание, без то да ни пречи.
Сигурно присъствието на магията замъгляваше мислите ми, защото не се бях сещала за семейството си, докато една сутрин не излязох пред външния жив плет, в търсене на ново място за рисуване. От юг долиташе ветрец, който ми разроши косата – свеж и топъл. Пролетта скоро щеше да пукне в човешкия свят.
Кога мина толкова време? Семейството ми – омаяно, нахранено, в безопасност, все още не знаеше къде съм. Смъртният свят... той продължаваше напред без мен, сякаш никога не съм съществувала. Един кратък, жалък шепот, това бе моят живот там, изчезнал, без да остави следа у никого, когото познавах или съм обичала.
Не рисувах и не излязох на разходка с Тамлин този ден. Прекарах го седнала пред едно празно платно, без нито един цвят в съзнанието си.
Никой у дома вече не си спомняше за мен, за тях бях умряла. А Тамлин ме остави да забравя тях. Може би боите и платната целяха да ме разсеят, да ме накарат да спра да се оплаквам, да му досаждам с приказки, че искам да ги видя. А може би целяха да ме разсеят от онова, в което болестта превръщаше Притиан. Вече не задавах въпроси, точно както ми нареди сюриелът – като глупав, безполезен, покорен човек.
Единствено инатът ми помогна да изкарам вечерята. Тамлин и Люсиен забелязаха, че съм в лошо настроение и не се опитаха да ме включат в разговора си. Това никак не помогна на растящия ми гняв, затова когато се нахраних, излязох в обляната от лунни лъчи градина и започнах да блуждая между живите плетове и цветните лехи.
Не ме интересуваше къде отивам. След малко се озовах в розовата градина и спрях. Лунната светлина превръщаше алените цветове в тъмновиолетови и посребряваше белите.