– Баща ми е направил тази градина за майка ми – каза Тамлин зад мен. Не се обърнах. Забих нокти в дланите си, когато той застана до мен. – Подарък за съчетанието им.
Взирах се в розовите цветове, без да продумам. Цветята, които нарисувах по масата у дома, сигурно вече са се олющили или изчезнали напълно. А може и Неста да ги е изстъргала.
Ноктите ми пронизваха кожата на дланите. Независимо че Тамлин се е погрижил за тях, нищо, че е омаял спомените им, аз бях... заличена от живота им. Забравена. Позволих му да ме заличи. Той ми предложи бои и място, където да рисувам. Показа ми езера със звездна светлина и лунни дъги, и риби, които могат да ходят. Спаси ми живота като някакъв варварски рицар от легенда и аз погълнах всичко това като елфическо вино. С нищо не бях по-добра от онези заблудени Деца на благословените.
Маската му изглеждаше бронзова в мрака, а изумрудите проблясваха.
– Изглеждаш... разтревожена.
Закрачих към най-близкия розов храст и откъснах един цвят. Бодлите на розата се забиха в пръстите ми. Не обърнах внимание на болката и топлата кръв, която потече от раните. Никога нямаше да успея да нарисувам всичко това както трябва. Никога нямаше да предам образите, които виждах, като художниците, чиито творби висяха по стените на галерията. Никога нямаше да успея да нарисувам градинката на Илейн пред колибата така, както я помнех, дори след като собственото ми семейство вече не помнеше мен.
Той не ме укори, задето съм откъснала една от розите на родителите му. Родители, които, също като моите, вече ги няма, но те сигурно са се обичали и са обичали и него, и то много повече, отколкото моите са ме обичали. Били са семейство, което вероятно би се жертвало да заемат неговото място, ако някой дойде да го отведе.
Пръстите ме боляха и пареха, но не пуснах розата, когато казах тихо:
– Не знам защо се чувствам толкова жестоко засрамена от това, че ги напуснах. Не знам защо имам чувството, че да рисувам, е егоистично, ужасно. Не би трябвало... не би трябвало да се чувствам така, нали? Знам, че не бива, но не мога да го превъзмогна.
Розата висеше безжизнено в ръката ми.
– През всички тези години, всичко, което правех за тях... А те дори не се опитаха да те спрат, когато дойде да ме вземеш.
Ето това беше огромната ми болка, болката, която ме прерязваше на две, ако мислех за нея твърде дълго.
– Не знам защо очаквах от тях да... защо повярвах в илюзията на пуката онази нощ. Не знам защо продължавам да мисля за всичко това. И защо ме боли.
Той продължи да мълчи, затова добавих:
– В сравнение с теб... с отговорностите ти и с отслабената магия, моето самосъжаление е абсурдно.
– Щом те наранява – каза той нежно, думите сякаш проникнаха дълбоко в мен и ме погалиха, – не мисля, че е абсурдно.
– Защо? – равнодушен въпрос, след който захвърлих розата в храстите.
Той взе ръцете ми в своите. Силните му мазолести пръсти нежно обгърнаха моите и поднесоха едната ми окървавена ръка към устните му. Целуна дланта. Сякаш това бе някакъв отговор.
Устните му бяха гладки, дъхът топъл и коленете ми омекнаха, когато той вдигна и другата ми ръка и я целуна. Целуна я внимателно, по начин, който запали огън в цялата ми същност, между краката ми.
Когато свали ръката ми, по устните му останаха следи от кръвта ми. Погледнах ръцете си, които все още бяха в неговите, и видях, че раните са изчезнали. Вдигнах очи отново към лицето му, към скъпоценната му маска, към белотата на кожата му и червенината на кръвта по устните му. Той каза:
– Не се чувствай виновна за нито един миг, запълнен с нещо, което ти доставя удоволствие.
Той пристъпи към мен и пусна едната ми ръка, за да сложи розата, която бях откъснала, зад ухото ми. Не знаех как се е озовала в ръката му и как са изчезнали бодлите ù.
Не можах да се въздържа и отново попитах:
– Защо... защо правиш всичко това?
Той се наведе към мен, беше толкова близо, че се наложи да отметна глава, за да продължа да го гледам в очите.
– Защото човешките ти радости ме пленяват – начинът, по който изживяваш всичко в рамките на смъртния си живот толкова диво и силно, наведнъж... омайващо е. Всичко това ме привлича, макар да знам, че не бива, и се опитвам да устоя.
Защото бях смъртна и щях да остарея и... не си довърших мисълта, тъй като той се наведе още повече към мен. Бавно, сякаш ми даваше време да се отдръпна, ако искам, той докосна с устни бузата ми. Нежна, топла, трогателно внимателна целувка. След миг се изправи. Не бях помръднала от момента, в който устата му докосна кожата ми.