– Един ден... един ден ще имаш отговорите на всичките си въпроси – каза той тихо, пусна ръката ми и отстъпи назад. – Но този момент още не е дошъл. Моментът, в който ще е безопасно.
Не виждах очите му в тъмнината, но от тона, с който говореше, знаех, че са пълни с горчивина.
Той си тръгна и аз жадно си поех въздух. Не разбрах, че дори съм спряла да дишам.
Осъзнах, че копнея за топлината му, за близостта му едва когато той си тръгна.
* * *
Изпитвах смазващ срам от всичко, което бях признала, от начина, по който... по който се промени всичко между нас, затова на следващия ден след закуска незабелязано се измъкнах от къщата и поех към гората, за да глътна малко чист въздух и да се любувам на светлината и цветовете. Носех си лъка и стрелите, както и красивия ловджийски нож, подарък от Люсиен. По-добре беше да съм въоръжена, отколкото някой да ме хване неподготвена.
Разхождах се между дърветата и храсталаците около час, преди да усетя нечие присъствие зад себе си – някой се приближаваше към мен, а животните се разбягваха пред него. Усмихнах се на себе си и двайсет минути по-късно се бях настанила в короната на висок бряст, замряла в очакване.
Храстите зашумоляха, сякаш през тях мина повей на вятъра, но аз знаех какво да очаквам, познавах знаците.
Последва свистене и яростен рев, който отекна из гората и разпръсна птичките.
Слязох от дървото и пристъпих на малката полянка. Скръстих ръце и погледнах Великия господар на Двора на Пролетта, увиснал надолу с главата от капана, който бях направила.
Дори и в тази си поза, той успя да ми се усмихне лениво.
– Жестоко човече.
– Това получаваш, когато следиш хората.
Той се засмя, а аз се приближих още повече и се осмелих да прокарам пръст по коприненомеката му златиста коса, увиснала току пред лицето ми, и да се насладя на всички нюанси в нея, нюанси на жълто, кафяво и пшеничено. Сърцето ми заби по-силно и си помислих, че той сигурно го чува. Той обаче наклони глава към мен в мълчалива покана и аз прокарах пръсти през косата му – нежно, леко. Той измърка и звукът отекна в пръстите ми, ръцете, краката и корема ми. Замислих се как ли ще усетя звука, ако тялото му се притисне в моето, кожа до кожа. Отстъпих назад.
Той се сви напред с грациозно движение и замахна с дълъг нокът към пълзящата лоза, която използвах за примка. Поех си дъх да извикам, но преди да успея да го направя, той се преметна и стъпи на земята. Невъзможно ми е да забравя дори за миг какъв е и на какво е способен. Той пристъпи към мен, все така развеселен.
– Днес по-добре ли се чувстваш?
Смутолевих нещо нечленоразделно.
– Добре – рече той. Или не го беше грижа какво съм казала, или се преструваше, че е така. – За всеки случай исках да ти дам това.
Извади три листа хартия от туниката си и ми ги подаде. Аз си прехапах бузата отвътре и се втренчих в листовете. На тях имаше... няколко текста от по пет реда. Стихове. Общо бяха осем и аз започнах да се потя, вторачена в думи, които не можех да разчета. Щеше да ми отнеме цял ден да разбера какво означават.
– Преди да хукнеш да бягаш или да се развикаш... – каза той и надникна към стиховете над рамото ми. Ако имах смелостта, щях да облегна глава на гърдите му. Дъхът му топлеше шията ми, ухото ми.
Той прочисти гърлото си и зачете първия стих.
Имаше нявга дама потайна
с дух вироглав и малко необичайна.
Приятели нямаше и за показ,
а на мъжете, които се редяха за нея на опашка,
все отговаряше с отказ.
Веждите ми се бяха вдигнали толкова високо, че сигурно почти допираха косата. Обърнах се и премигнах. Диханията ни се смесиха, докато той довършваше стиха.
Без да изчака реакцията ми, Тамлин взе листовете от ръцете ми и отстъпи крачка назад, за да прочете втория стих, който беше далеч по-неприличен от първия. Докато стигне до третия, лицето ми беше пламнало. Тамлин направи пауза, преди да прочете четвъртия и след това ми подаде листовете.
– Последната дума на всеки втори и четвърти ред – каза той и посочи с глава към листовете в ръцете ми.
Необичайна. Опашка. Погледнах втория стих. Клане. Пожарище.
– Това са... – започнах аз.
– Списъкът ти с думи беше прекалено хубав, за да пропусна възможността да си поиграя с него. И изобщо не ставаше за любовни стихове.
Вдигнах вежда в безмълвен въпрос и той обясни:
– Едно време, когато живеех с войската на баща ми на границата, си организирахме състезания за най-мръсно стихче. По принцип не обичам да губя, затова се постарах да стана добър в съчиняването им.