Не знаех как е запомнил дългия списък с думи, който направих, и не исках да знам. Когато се увери, че няма да извадя стрела и да го пронижа, Тамлин отново взе листовете и ми прочете петия стих, най-неприличния от всички.
Когато приключи, аз отметнах глава назад и избухнах в смях, смях като слънчев лъч, който разбива вековен лед.
* * *
Още се усмихвах, когато излязохме от гората и поехме към хълмовете по пътя за имението.
– Ти каза... снощи в розовата градина... – прехапах устни за миг. – Каза, че баща ти е засадил градината в чест на съчетанието му с майка ти, а не сватбата.
– Върховните елфи най-често се женят – каза той, а златистата му кожа леко поруменя. – Но ако са благословени, откриват другаря си. Душа равностойна на тяхната във всяко едно отношение. Някои се женят и без зова на душата, но ако откриеш другаря си, този зов е толкова силен, че в сравнение с него обикновената женитба е... нищожна.
Не ми стигна смелост да попитам дали има елфи, които усещат такъв зов към смъртни, но ми стигна за друг въпрос:
– Къде са родителите ти? Какво е станало с тях?
В челюстта му трепна мускулче и аз съжалих, че съм попитала, заради болката, трепнала в очите му.
– Баща ми... – ноктите му се показаха над кожата, но не изцяло. Определено бях задала неправилния въпрос – позволих си твърде много, сякаш имах право да го разпитвам за лични неща. – Баща ми беше също толкова лош, като на Люсиен. Даже по-лош. Двамата ми по-големи братя бяха като него. Имаха роби, и тримата, а братята ми... Бях млад, когато Договорът беше подписан, но още помня какво правеха братята ми... – гласът му заглъхна. – Това ми остави белег, достатъчно сериозен, та когато те видях, видях къщата ти, не можах... не исках да постъпя като тях. Не пожелах да нараня теб или семейството ти или да ви подложа на обичайните приумици на елфите.
Роби. Тук е имало роби. Не исках да знам. Никога не съм търсила следи от робство тук, все пак са минали петстотин години. Но дори и след толкова време аз бях просто вид движима собственост за повечето елфи тук, за този свят. Ето защо ми предложи вратичката в Договора, правото да живея където искам в Притиан.
– Благодаря ти – казах.
Той сви рамене, сякаш това ще омаловажи благородството му, ще облекчи тежестта на вината, която все още носи.
– А майка ти? – продължих да питам.
Тамлин въздъхна.
– Майка ми... тя обичаше баща ми много силно. Прекалено силно, но душите им бяха съчетани и... Дори когато ясно виждаше какъв тиранин е той, не казваше и дума срещу него. Никога не съм очаквал или искал да наследя титлата му. Братята ми нямаше да ме оставят да доживея до двуцифрена възраст, ако бяха заподозрели, че я искам. Така че в момента, в който пораснах достатъчно, се присъединих към войската на баща ми и започнах да се обучавам, за да мога един ден да му служа – на него или на този от братята ми, който наследеше титлата.
Той сви и разпусна пръсти, сякаш си представяше ноктите, скрити под плътта.
– Твърде рано осъзнах, че да се бия и да убивам са единствените две неща, които мога да върша добре.
– Съмнявам се – промълвих.
Той ми се усмихна колебливо.
– О, свиря страхотно на цигулка, но синовете на Великите господари не стават пътуващи музиканти. Така че се обучавах и после се бих за баща ми срещу когото ми кажеше да се бия, а кроежите оставих на братята ми. Само че силите ми не спираха да нарастват и нямаше как да го скрия... не и от себеподобните си – той поклати глава. – За щастие или нещастие... всички бяха избити от Великия господар на вражески двор. Аз оцелях, Котелът ми прати късмет, кой знае защо. За майка си скърбях. За останалите...
Отново сви рамене, някак напрегнато.
– Моите братя не биха се опитали да ме спасят от съдба като твоята.
Аз вдигнах поглед към него. Какъв брутален, жесток свят – семейства, чиито членове се избиват взаимно за власт, за отмъщение, от злоба и за повече контрол. Може би неговата доброта и щедрост са ответната реакция на всичко това. Може би, когато ме е видял, е открил, че все едно гледа отражението си в огледало.
– Съжалявам за майка ти – казах аз. Не можех да му дам нищо друго, нищо от това, което той вече ми даде. Той се усмихна. – Значи така си станал Велик господар?
– Повечето Велики господари от раждането си се обучават на маниерите и правилата на дворцовите войни. Когато титлата се падна на мен, преходът беше... труден. Много от придворните на баща ми избягаха в други дворове, вместо да служат на воин-звяр, който само им ръмжи.