Полудив звяр, така ме нарече веднъж Неста. Едва се сдържах да не го хвана за ръката, да го погаля и да му кажа, че разбирам как се чувства. Вместо това казах само:
– Значи са идиоти. Ти си опазил земите си от болестта в момент, в който другите като че ли не се справят толкова добре. Идиоти – повторих.
През погледа на Тамлин обаче премина сянка, а раменете му сякаш се превиха почти незабележимо. Преди да успея да го попитам какво има, излязохме от последната горичка и пред нас се ширнаха хълмовете. В далечината по много от тях се виждаха маскирани елфи, които, изглежда, редяха дърва за клади.
– Какво е това?
– Подготвят празничните огньове за Каланмаи. След два дни е.
– За кое?
– Огнената нощ.
Поклатих глава неразбиращо.
– Не отбелязваме празници в човешкото царство. Не и след като вашият... вашият народ е напуснал земите. На някои места са забранени. Даже не помним имената на боговете ви. Какво се празнува на Кала... в Огнената нощ?
Той се потърка по врата.
– Просто една пролетна церемония. Палим огньове и... магията, която създаваме, възражда земята за още една година.
– Как създавате магията?
– Има ритуал. Но е... много елфически – той стисна зъби и продължи да върви, по-далеч от незапалените огньове. – Сигурно ще забележиш повече елфи от обичайното наоколо – и от този двор, и от други територии. В тази нощ им е позволено да ходят където поискат.
– Мислех, че болестта е пропъдила много от тях.
– Така е... но въпреки това ще дойдат доста. Просто... просто стой настрана от тях. В къщата ще бъдеш в безопасност, но ако налетиш на непознати, преди да запалим огньовете по залез слънце след два дни, не им обръщай внимание.
– Аз не съм ли поканена на церемонията?
– Не. Не си – той свиваше и разпускаше пръстите си, отново и отново, сякаш се опитваше да задържи ноктите си скрити.
Въпреки усилието да си придам безгрижен вид, сърцето ми се сви.
Остатъка от пътя извървяхме в напрегнато мълчание – нещо, което не ни се е случвало от седмици. В момента, в който влязохме в градината, Тамлин се вцепени. Не заради мен или заради неловкия ни разговор. Всичко наоколо беше притихнало по онзи смразяващ кръвта начин, който подсказваше, че наблизо има зло създание. Тамлин оголи зъби и изръмжа, а после обърна поглед към мен.
– Скрий се и каквото и да чуеш, не се показвай.
После изчезна.
Останах на чакълената пътека и се заоглеждах като пълен идиот. Ако наистина наблизо има опасен елф, не бива да стоя на открито. Сигурно трябваше да се засрамя, че не му предлагам помощта си, но... той е Велик господар. Само ще му се пречкам.
Тъкмо приклекнах зад един жив плет, когато до ушите ми достигнаха гласовете на Тамлин и... Люсиен. Приближаваха. Изругах наум и замръзнах. Може би ще успея да се промъкна през градината и да стигна до конюшнята. Ако става нещо нередно, там ще намеря не само убежище, но и кон, за да избягам. Тъкмо се канех да хукна към високата трева, която бележеше края на градината и началото на полята, когато ръмженето на Тамлин проряза въздуха от другата страна на плета, зад който се криех.
Обърнах се и ги видях през гъсталака на храстите. Скрий се, беше казал той. Ако мръднех сега, със сигурност ще ме забележат.
– Знам кой ден е – каза Тамлин, но не на Люсиен. Двамата сякаш бяха застанали пред... нищо. Пред някой, който не беше там. Някой невидим. Щях да си помисля, че си правят шега с мен, ако не чух да им отговаря един нисък, безплътен глас.
– Поведението ти предизвиква голям интерес в двора – каза гласът, дълбок и съскащ. Аз потръпнах, въпреки че денят беше топъл. – Тя започва да се чуди – чуди се защо още не си се отказал. И защо четири наги са били намерени убити тук преди известно време.
– Тамлин не е като другите глупаци – сопна се Люсиен и изпъна рамене, сякаш стана по-висок и заприлича повече отвсякога на воин. Нищо чудно, че стаята му е пълна с оръжия. – Ако е очаквала преклонени глави, значи е по-голяма идиотка, отколкото мислех.
Гласът засъска и кръвта ми се смръзна.
– Как смееш да говориш така за онази, която държи съдбата ти в ръцете си? С една дума, може да унищожи цялото това жалко имение. Не беше доволна, когато чу, че си пратил воините си – сега гласът сякаш се обръщаше към Тамлин. – Но тъй като от това не излезе нищо, тя предпочете да го забрави.
Последва дълбоко ръмжене от страна на Великия господар, но думите, които излязоха от устата му след това, звучаха спокойно.
– Кажи ù, че ми омръзна да разчиствам боклука, който хвърля по границите ми.