Сега тъпаните забиха по-бързо, по-силно. Макар да бях привикнала към миризмата на магия, сега носът ми потръпна от надигащия се метален аромат, по-силен отвсякога. Направих крачка напред и спрях, стиснала ръба на вратата. Трябваше да се върна вътре. Зад мен залязващото слънце оцвети черно-белите плочи в сияйно мандаринено, а сянката ми сякаш запулсира с ритъма на тъпаните.
Дори градината, в която обикновено се чуваше непрекъснато жужене от оркестъра на нейните обитатели, сега беше утихнала, заслушана в тъпаните. Изведнъж се появи някаква нишка – нишка, която ме дърпаше към хълмовете и ми заповядваше да тръгвам, да отида да чуя тъпаните на елфите...
И сигурно щях да направя точно това, ако от един коридор не се беше появил Тамлин.
Беше без риза, само с кожения ремък препасан през голите гърди. Златната топка, увенчала дръжката на меча му, проблясна в златно под лъчите на умиращото слънце, а перестите краища на стрелите, подаващи се над рамото му, се обагриха в кървавочервено. Втренчих се в него и той се втренчи в мен. Олицетворение на воин.
– Къде отиваш? – успях да продумам.
– Каланмаи е – каза той равно. – Трябва да тръгвам.
Той посочи с глава към огньовете и тъпаните.
– Какво ще правиш? – попитах и хвърлих поглед на лъка в ръцете му. Биенето на тъпаните отекваше в сърцето ми и ритъмът му ставаше все по-див.
Зелените му очи се притвориха под златната маска.
– Като Велик господар трябва да взема участие в Големия ритуал.
– Какъв е този Голям...
– Иди си в стаята – изръмжа той и отново погледна към огньовете. – Заключи вратите, заложи капани и каквото още ти хрумне.
– Защо? – сопнах се аз. Гласът на Атора изплува в паметта ми. Беше казал нещо за много елфически ритуал – какъв беше този ритуал, по дяволите?
– Просто го направи – зъбите му започнаха да се удължават. Сърцето ми препусна в галоп. – Не излизай до сутринта.
Тъпаните биеха все по-силно, все по-бързо, а мускулите по шията на Тамлин затрептяха, сякаш стоенето на едно място му причиняваше болка.
– Ще се биеш ли? – прошепнах аз и той се изсмя.
Вдигна ръка, сякаш да ме докосне по рамото, но я свали преди пръстите му да се допрат до туниката ми.
– Стой си в стаята, Фейра.
– Но...
– Моля те.
Преди да успея да го помоля да промени решението си и да ме вземе с него, той се втурна навън. Мощните мускули по гърба му заиграха, когато прескочи стълбите към градината и се затича между лехите, пъргав и грациозен като елен. След секунди изчезна от погледа ми.
* * *
Направих, както ми нареди, макар че скоро си дадох сметка, че съм се заключила в стаята си, без да съм вечеряла. С това непрекъснато биене на тъпани и десетките огньове, които блещукаха откъм хълмовете, не можех да спра да се разхождам из стаята и да се взирам през прозореца към пламъците в далечината.
Стой си в стаята.
Но един див, лукав глас, преплетен с тъпаните, ми нашепваше друго. Върви, казваше този глас. Иди да видиш.
В десет часа вече не можех да издържам. Последвах тъпаните.
Конюшнята беше празна, но Тамлин ме научи как да яздя без седло през последните седмици и не след дълго бялата ми кобила препусна напред. Не се налагаше да я насочвам – и тя като мен следваше биенето на тъпаните и се отправи към първия хълм.
Въздухът бе натежал от пушек и магия. Скрита под качулката на наметалото си, аз зяпнах, когато наближихме първите огромни огньове на хълма. Наоколо имаше стотици Върховни елфи, но не успявах да различа чертите на лицата им зад маските. Откъде бяха дошли и къде живееха, щом бяха част от Двора на Пролетта, но не обитаваха имението? Когато се опитах да се съсредоточа върху лицата им, те се превръщаха в цветни петна. Когато ги гледах с крайчеца на окото си, се виждаха по-ясно, но щом се обърнех с лице към тях, виждах само сенки и цветни водовъртежи.
Това беше магия – някакъв вид омая, която действаше само на мен и целеше да не мога да ги видя ясно, точно както е омаяно семейството ми. Ако биенето на тъпаните не отекваше дълбоко в мен и онзи лукав глас не ме призоваваше, щях да се ядосам, да си помисля дали не е по-добре да се върна в къщата,.
Слязох от кобилата и я поведох през тълпата. Човешките ми черти бяха надеждно скрити под качулката. Молех се димът и безбройните аромати, излъчвани от Върховни и нисши елфи, да прикрият човешката ми миризма, но все пак проверих дали двата ножа, които взех, са си на мястото, докато навлизах все по-навътре в празнуващата тълпа.