– Спрете – казах, но думите ми излязоха като пресеклива въздишка, когато тримата започнаха да ме побутват към гората, към мрака. Борех се и се мятах. В отговор те съскаха. Единият ме блъсна напред и аз залитнах. Ръцете им ме пуснаха за момент. Земята се приближи към мен и аз посегнах за ножовете, но преди да успея да ги извадя или да падна в тревата, две силни ръце ме подхванаха под мишниците и ме изправиха.
Бяха силни ръце – топли и големи. Съвсем различни от острите, костеливи пръсти на тримата елфи, които замръзнаха на място, когато ръцете на непознатия ме изправиха на крака.
– Ето така. Търсех те – каза дълбок, чувствен мъжки глас, който чувах за първи път. Не свалях очи от тримата елфи и се приготвих да се бия, когато притежателят на гласа излезе напред и преметна ръка около раменете ми.
Тримата нисши елфи пребледняха, а тъмните им очи се разшириха.
– Благодаря ви, че я намерихте – каза спасителят ми учтиво, спокойно. – Насладете се на Ритуала.
Тонът му прозвуча достатъчно заплашително, че да се вцепенят. Без да кажат и дума, те хукнаха обратно към огъня.
Освободих се от ръката на спасителя си и се обърнах да му благодаря.
Пред мен стоеше най-красивият мъж, когото някога съм виждала.
21.
Непознатият излъчваше чувствена грация и спокойствие. Без съмнение Върховен елф. Късата му черна коса беше лъскава като гарванови пера и контрастираше с бледата му кожа и очите, толкова дълбоко сини, че изглеждаха виолетови, дори на светлината на огъня. Сега в тези очи проблясваха палави искрици, докато мъжът ме гледаше.
За момент никой от нас не продума. Благодаря изглеждаше недостатъчно за онова, което направи за мен, но в същото време имаше нещо в абсолютната му неподвижност, в начина, по който нощта като че ли се сгъстяваше около него, което ме разколеба да казвам каквото и да е. Идеше ми да хукна да бягам.
И той не носеше маска. Значи бе от друг двор.
По чувствените му устни играеше лека усмивка.
– Какво прави тук една смъртна в Огнената нощ?
Гласът му звучеше като мъркане на любовник, от което по тялото ми плъзнаха тръпки и докоснаха всеки мускул, кост и нерв.
Отстъпих крачка назад.
– Доведоха ме приятели.
Тъпанджиите ускориха темпото, наближаваше кулминацията, която все още не разбирах. Толкова отдавна не съм виждала лице без маска, което дори и бегло да прилича на човешко. Дрехите му – изцяло в черно, изкусно ушити, очертаваха тялото му и не можех да не видя, че изглежда великолепно. Сякаш бе въплъщение на нощта.
– И кои са тези приятели? – усмивката не слизаше от устните му – хищник, преценяващ плячката си.
– Две дами – излъгах аз.
– А имената им?
Той направи крачка напред и пъхна ръце в джобовете си. Отстъпих назад и не отговорих. Да не би току-що да се отървах от три чудовища само за да попадна на нещо още по-страшно?
Когато стана ясно, че няма да му отговоря, той се засмя.
– Няма защо да ми благодариш – рече. – За това, че те спасих.
Настръхнах от тази арогантност и направих още една крачка назад. Бях достатъчно близо до огъня и до пътеката между хълмовете, където се бяха събрали всички елфи, че да успея да избягам, ако се движа достатъчно бързо. Може би някой ще се смили над мен, може би Люсиен или Алис са там.
– Странно е за човек да бъде приятел с двама елфи – отбеляза той и закрачи в кръг около мен. Можех да се закълна, че след него се проточиха струйки нощ, изпъстрени със звезди. – Вие човеците обикновено не се ли страхувате от нас? И като стана дума, не се ли предполага да си стоите от вашата страна на стената?
Ужасявах се от него, но нямах намерение да му го казвам.
– Познавам ги открай време. Никога не съм имала причина да се страхувам от тях.
Той спря да обикаля и ме изгледа внимателно. Сега стоеше между мен и огъня... и пътя ми за бягство.
– И въпреки това са те довели тук за Големия ритуал и са те изоставили.
– Отидоха да вземат нещо за ядене и пиене – казах аз и усмивката му се разшири. Явно с думите си току-що се бях разкрила. Видях как прислужниците товарят храната за празника, но може би не са я докарали тук.
Той остана загледан в мен още малко и се усмихваше. Никога не съм срещала толкова красив мъж и никога в главата ми не са звънели повече предупредителни камбани.
– Опасявам се, че напитките и храната са далече – каза той и пристъпи към мен. – Може да мине известно време, преди да се върнат. Мога ли да те придружа донякъде, междувременно?