Той извади едната си ръка от джоба и я сгъна в лакътя.
Беше успял да разгони онези трима елфи, без да си мръдне и пръста.
– Не – казах с надебелял от ужас език.
Той махна с ръка към пътеката, водеща до пещерата, и към тъпанджиите.
– Е, наслаждавай се на Ритуала. Опитай се да не си навличаш повече неприятности.
Очите му блеснаха по начин, който ми подсказа, че за да не си навлека неприятности, трябва да стоя възможно най-далече от него. Но в мен напираха толкова много въпроси, че макар да поемах може би най-големия риск в живота си, изтърсих:
– Значи не си от Двора на Пролетта?
Той се върна обратно – всяко движение бе изпълнено с изящество, зад което дремеше убийствена мощ, но аз не отстъпих, когато той ми отправи ленива усмивка.
– Приличам ли на някого от Двора на Пролетта?
В думите му звънна арогантност, достижима единствено за безсмъртните. Засмя се тихо.
– Не, не съм част от благородния Двор на Пролетта. Което ме радва – той посочи към лицето си, там, където при други обстоятелства щеше да има маска.
Трябваше да си тръгна, да си затворя устата.
– Тогава какво правиш тук?
Необичайните очи на мъжа сякаш светнаха с особена, заплашителна светлина, която ме накара да отстъпя назад.
– Защото тази нощ всички чудовища са пуснати от клетките си, независимо от кой двор са. И аз мога да ходя където си поискам до сутринта.
Още гатанки и въпроси без отговор. Но смелостта ми се изчерпа, особено когато усмивката му стана студена и жестока.
– Наслади се на Ритуала – повторих собственото му пожелание възможно най-равнодушно.
После забързах към пътеката между хълмовете, изнервена от факта, че се обръщам с гръб към него. С облекчение се смесих с тълпата, която чакаше неизвестно какво.
Когато най-сетне спрях да треперя, се огледах. Повечето от събраните елфи носеха маски, но имаше някои, като опасния непознат и онези трима, от които ме беше отървал, чиито лица бяха открити. Или са свободни от дворцова служба, или са придворни на друг Велик господар. Не можех да ги различа. Докато оглеждах тълпата, очите ми срещнаха погледа на маскиран елф от другата страна на пътеката. Едното му око беше кафяво и блестеше като червената му коса. Другото беше метално. И двамата мигнахме едновременно, а после очите му се разшириха. Изчезна и след секунда някой ме сграбчи за лакътя и ме издърпа от тълпата.
– Да не си изгубила ума? – изкрещя Люсиен над биенето на тъпаните. Лицето му беше посивяло. – Какво правиш тук?
Никой от околните не ни обърна внимание, всички бяха вперили погледи в началото на пътеката.
– Исках да... – започнах аз, но Люсиен изруга.
– Идиотка! – кресна ми и после погледна към мястото, което наблюдаваха останалите. – Безполезна смъртна глупачка.
След тези думи той млъкна и ме метна на рамо като чувал с картофи. Въпреки че се въртях и протестирах, въпреки настояванията ми да вземем коня, той не ме пусна и когато най-сетне вдигнах глава, видях, че тича, и то много бързо. По-бързо от всяко живо същество. Призля ми и затворих очи. Не ги отворих, докато не почувствах, че въздухът е станал по-хладен и по-спокоен, а тъпаните се чуват отдалече.
Люсиен почти ме пусна на пода във фоайето на имението и когато аз се закрепих на крака, видях, че е все така блед.
– Глупачка такава – сопна ми се. – Той не ти ли каза да си стоиш в стаята?
Люсиен погледна през рамо, към хълмовете, където биенето на тъпаните се ускори още повече и звучеше като буря.
– Едва ли имаше...
– Това дори не беше церемонията!
Едва тогава обърнах внимание на потта, която се стичаше по лицето му, и паническия блясък в очите му.
– В името на Котела, ако Там те беше открил...
– И какво? – извиках аз в отговор. Мразех да се чувствам като непослушно дете.
– Това е Големият ритуал, Котелът да ме сварù! Никой ли не ти каза за него?
Мълчанието ми бе достатъчно красноречив отговор. Почти виждах как биенето на тъпаните пулсира по кожата му, как го призовава да се присъедини към останалите.
– Огнената нощ полага началото на пролетта, и в Притиан, и в смъртния свят – започна Люсиен. Макар думите му да звучаха спокойно, гласът му потреперваше.
Облегнах се на стената и се насилих да си придам безгрижен вид, макар да бях далече от безгрижието.
– Тук посевите ни зависят от магията, която съживяваме на Каланмаи – тази нощ.
Пъхнах ръце в джобовете на панталона си. И Тамлин беше казал нещо подобно преди два дни. Люсиен потръпна, сякаш се отърси от нежелано докосване.