– Правим това с Големия ритуал. Всеки от седемте Велики господари на Притиан провежда ритуала всяка година, тъй като магията им идва от земята и накрая отново се връща в нея – първо взимаме, после даваме.
– И какъв е този ритуал? – попитах, а той цъкна с език.
– Тази нощ Тамлин ще позволи... на мощна и опасна магия да обладае тялото му – каза Люсиен, загледан към далечните огньове. – Магията ще поеме контрол над съзнанието, тялото и душата му, и ще го превърне в Ловеца. Ще го изпълни с една-единствена цел – да намери Девицата. От съчетанието им магията ще се освободи и ще се разпръсне по земята, където ще възроди живота за още една година.
Лицето ми се сгорещи и едва се стърпях да не започна да пристъпвам от крак на крак.
– Тази нощ Там няма да бъде елфът, когото познаваш – добави Люсиен. – Няма да знае дори името си. Магията ще погълне всичко в него, освен онази единствена първична заповед, тази нужда.
– А коя... коя е Девицата? – успях да продумам.
Люсиен изсумтя.
– Никой не знае, докато не дойде моментът. След като Там хване белия елен и го убие за жертвоприношението, той ще тръгне към пещерата, а покрай пътеката ще го чакат женски елфи и всяка ще се надява да бъде избрана за негова партньорка за нощта
– Какво?
Люсиен се засмя.
– Да. Всички онези женски елфи около теб край пътеката ще чакат Тамлин да ги избере. Този избор е чест, но ще зависи от инстинкта на Там.
– Но и ти беше там... и други мъжки елфи – лицето ми пламна и се потях. Ето защо тримата елфи бяха там и са решили, че самото ми присъствие е в унисон с техните желания.
– А – Люсиен се изкикоти. – Ами Там не е единственият, който ще провежда Ритуала. Щом направи избора си, всички сме свободни да пообщуваме. Макар че това не е Големият ритуал, и нашите флиртове тази нощ също ще помогнат на земята.
Той отново отърси от себе си невидимата ръка и обърна очи към хълмовете.
– Имаш късмет, че те намерих – добави той тихо. – Защото иначе той щеше да те подуши и да те вземе, но не Тамлин щеше да те вкара в онази пещера.
Очите му срещнаха моите и аз се вледених.
– Не си мислù, че щеше да ти хареса. Тази нощ не е за любов.
Преглътнах тежко. Стомахът ми се обръщаше.
– Трябва да тръгвам – рече Люсиен с поглед, отново зареян към хълмовете. – Трябва да се върна преди Тамлин да стигне до пещерата, поне да се опитам да го озаптя, когато подуши миризмата ти и не успее да те открие в тълпата.
Догади ми се от мисълта за това как Тамлин ме насилва. Но да чуя, че... че някаква дива, първична част от него ме иска... Дишането ми причиняваше болка.
– Стой си в стаята тази нощ, Фейра – каза Люсиен и се запъти към вратите към градината. – Който и да почука на вратата, не отключвай. Не излизай до сутринта.
* * *
В някакъв момент съм задрямала, седнала пред тоалетката. Събудих се в момента, в който тъпаните спряха да бият. През къщата премина тръпнеща тишина и косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, когато покрай мен профуча вихър магия и излезе навън.
Макар да не ми се искаше, си помислих за вероятния ù източник и се изчервих, а сърцето ми се сви. Погледнах часовника. Минаваше два сутринта.
Е, определено не е бързал с Ритуала, което означава, че момичето сигурно е било красиво и очарователно и е привлякло инстинктите му.
Зачудих се дали се е радвала, че е избрана. Сигурно. Отишла е на хълма по своя воля. Тамлин е Велик господар, а ритуалът е чест. Предполагам, че Тамлин е също така и красив. Ужасно красив. Макар да не можех да видя горната половина на лицето му, очите му изглеждаха добре, а устните му бяха пълни и красиви. Пък и тялото му, което... което... Изсъсках и станах.
Втренчих се във вратата на стаята си и в капана, който бях заложила. Що за безумие – няколко парчета въже и дърво нямаше да ме опазят от демоните, които бродеха по тези земи.
Имах нужда да правя нещо с ръцете си, затова внимателно развалих капана. После отключих вратата и излязох в коридора. Що за абсурден празник. Напълно абсурден. Добре, че хората са се отказали от подобни неща.
Стигнах до празната кухня, изядох половин самун хляб, една ябълка и лимонов сладкиш. Поех към стаята, в която рисувах, дъвчейки бисквита с шоколад. Трябваше да изкарам поне някои от влудяващите образи, които изпълваха съзнанието ми, дори да се налага да рисувам на свещ.
Тъкмо стигнах до ъгъла на коридора, когато пред мен изникна висока мъжка фигура. Лунната светлина, която нахлуваше от отворения прозорец, бе посребрила маската му, а златистата му коса, пусната, украсена с лавров венец, сияеше.