Започнах да отварям чекмеджетата в търсене на шал или нещо подобно, за да скрия синината, която надничаше изпод яката на синята ми туника, но в един момент спрях и се втренчих в отражението си. Той се държа като дивак, като звяр, и ако тази сутрин е дошъл на себе си, видът на синината, която ми направи, ще е най-малкото наказание, което заслужава.
Изсумтях и разтворих яката на туниката. Прибрах кичур златисто-кестенява коса зад ухото си, за да няма нищо, което да скрива синината. Бях прекалено ядосана, за да ме е страх какво ще стане.
Тръгнах надолу, тананикайки си, размахала безгрижно ръце. Носът ми ме поведе към трапезарията, където знаех, че се сервира обядът за Тамлин и Люсиен. Когато отворих вратите, ги открих и двамата, проснати в столовете си. Можех да се закълна, че Люсиен спи седнал, с вилица в ръка.
– Добър ден – казах приповдигнато и отправих твърде захаросана усмивка на Великия господар. Той премигна срещу мен, а после двамата измърмориха някакъв поздрав, докато аз се настанявах на един стол срещу Люсиен, вместо на обичайното си място срещу Тамлин.
Отпих голяма глътка от бокала си с вода и започнах да трупам храна в чинията си. Наслаждавах се на напрегнатото мълчание, което цареше, докато ядях.
– Изглеждаш... освежена – отбеляза Люсиен и хвърли поглед на Тамлин.
Аз свих рамене.
– Добре ли спа?
– Като бебе – усмихнах му се. Лапнах поредната хапка и видях как очите на Люсиен се залепиха за шията ми, като самонасочващ се механизъм.
– Каква е тази синина? – повиши глас Люсиен.
Посочих с вилица към Тамлин.
– Питай него. Той го направи.
Люсиен започна да мести поглед от мен към Тамлин и обратно, и накрая на устните му се появи лека усмивка.
– Защо Фейра има на шията си синина, направена от теб? – попита той с тон, който ясно показваше, че се забавлява.
– Ухапах я – каза Тамлин, без да спира да реже пържолата си. – Сблъскахме се във фоайето след Ритуала.
Аз изопнах гръб.
– Изглежда много ù се иска да умре – продължи Тамлин, все така режейки месото. Нотките му бяха прибрани, но връхчетата им почти се показваха над кожата. Гърлото ми се сви. Наистина беше ядосан, бесен от глупостта ми, която ме накара да изляза от стаята, но някак си успяваше да държи гнева си на къс и много обтегнат повод.
– Та, щом Фейра не я е грижа за заповедите ми, не мога да бъда държан отговорен за последствията от неподчинението ù.
– Отговорен? – сопнах се аз и сложих ръце на масата. – Ти ме приклещи в коридора като вълк, приклещил заек!
Люсиен подпря лакът на масата и сложи ръка върху устата си. Кафявото му око блестеше.
– Макар и да не съм бил на себе си, и двамата с Люсиен ти казахме да не излизаш от стаята си – каза Тамлин толкова спокойно, че ми идваше да си оскубя косата.
Не можах да се въздържа. Изобщо не направих и опит да потисна нажежения до червено гняв, който завладя всичките ми сетива.
– Елфическо прасе! – креснах аз и Люсиен избухна в толкова силен смях, че за малко да падне от стола си. Когато зърнах растящата усмивка на Тамлин, излязох.
Трябваха ми два часа да спра да рисувам малки портретчета на Тамлин и Люсиен със свински лица. Докато довършвах последния – Две елфически прасета се въргалят в собствената си мръсотия, така ще нарека творбата си, се усмихнах в чистата, ярка светлина на личната ми стая за рисуване. Тамлин какъвто го познавах, се беше завърнал.
Това ме караше да се чувствам... щастлива.
* * *
Разменихме си извинения на вечеря. Той дори ми поднесе букет от бели рози, набрани от градината на родителите му, и макар да се престорих, че не ме интересуват, настоях Алис да се погрижи добре за тях, когато се върнах в стаята си. Тя само ми кимна сухо и каза, че ще ги сложи в стаята ми за рисуване. Заспах с усмивка.
За пръв път от много, много дълго време спах спокойно.
* * *
– Не знам дали трябва да се радвам, или да се тревожа – каза Алис на следващата вечер, докато спускаше златната фуста върху вдигнатите ми ръце.
Аз се усмихнах. Дивях се на изящната метална дантела, която прилепна към тялото ми като втора кожа, преди да се спусне надолу и да опре в пода.
– Просто рокля – казах аз и отново вдигнах ръце, за да ми облече Алис ефирната рокля в тюркоазено. Беше достатъчно прозрачна, за да се вижда златната мрежа отдолу, беше лека, въздушна, жива, сякаш се носеше по невидимо течение.