Алис се подсмихна и ме заведе до тоалетката, за да се заеме с косата ми. Беше ме страх да погледна в огледалото, докато тя работеше.
– Това значи ли, че отсега нататък ще се обличаш в рокли? – попита Алис, която разделяше косата ми на кичури, без да имам идея какво смята да прави с тях.
– Не – бързо казах аз. – Тоест... ще си нося обичайните дрехи през деня, но си помислих... Помислих си, че ще е приятно да пробвам и рокля, поне за една вечер.
– Разбирам. Радвам се, че не си изгубила напълно здравия си разум.
Изкривих уста на една страна.
– Кой те е учил как да сплиташ коса така?
Пръстите ù замряха за миг, после продължиха да се движат.
– Майка ми научи мен и сестра ми, а нейната майка е научила нея.
– Винаги ли си живяла в Двора на Пролетта?
– Не – каза тя и започна да закрепва косата ми с фуркети. – Не, родом сме от Двора на Лятото и още имам роднини там.
– Как дойде тук?
Алис срещна погледа ми в огледалото и сви устни.
– Сама избрах да дойда тук... И всички ме помислиха за луда. Но сестра ми и мъжът ù бяха убити, а момчетата им... – тя се закашля, сякаш думите я давеха. – Дойдох тук, за да помогна с каквото мога.
Потупа ме по рамото.
– Погледни.
Набрах смелост да погледна отражението си.
Изтичах от стаята преди да изгубя смелост.
* * *
Докато вървях към трапезарията, стисках юмруци, изпънала ръце до тялото си, за да не започна да трия потните си длани в роклята. Щом стигнах вратата, изведнъж ми се прииска да хукна нагоре и да се преоблека в туника и панталони. Но знаех, че вече са ме чули да се приближавам или са ме подушили, или са използвали каквото там свръхразвито сетиво имат, за да разберат, че съм тук. Бягството само щеше да влоши нещата, затова събрах смелост и отворих двойните врати.
Каквото и да обсъждаха Люсиен и Тамлин, разговорът спря и аз се опитах да не забелязвам ококорените им очи, докато вървях към обичайното си място в далечния край на масата.
– Е, имам да свърша нещо важно и закъснявам – каза Люсиен и преди да успея да го изоблича в лъжа или да го помоля да остане, елфът с лисичата маска изчезна.
Усетих пълната тежест на вниманието на Тамлин върху всеки дъх, който си поемах, и всяко движение, което правех. Разгледах свещниците върху полицата на огромната камина. Каквото и да кажех, щеше да прозвучи абсурдно, но по някаква причина устата ми реши да се отвори и да заговори.
– Толкова си далече – посочих голямото пространство на масата между нас. – Сякаш си в друга стая.
Почти цялата маса изчезна и Тамлин се озова на по-малко от метър от мен. Вече седяхме на далеч по-интимна маса. Изписках и почти паднах от стола, а той се засмя, когато зяпнах към масичката, която ни делеше сега.
– Така по-добре ли е? – попита той.
Постарах се да не обръщам внимание на металния мирис на магията и казах:
– Как... как го направи? Къде отиде масата?
Той наклони глава на една страна.
– В промеждутъка. Представи си го като... килер, скрит в невидимите гънки на пространството.
Той започна да свива и разпуска пръсти и завъртя шия, все едно се отърсваше от някаква болка или схващане.
– Магията изморява ли те?
По мощния му врат май проблясваха капчици пот.
Той спря да свива и разпуска пръсти и сложи ръце на масата.
– Преди беше по-лесно от дишането, но сега... сега трябва да се съсредоточавам.
Заради болестта, плъзнала из Притиан, и изпитанията, на които го подлага.
– Можеше просто да се преместиш по-близо – казах аз.
Тамлин ми се усмихна лениво.
– И да пропусна възможността да се поперча пред една красива жена? В никакъв случай.
Аз се усмихнах и сведох очи към чинията си.
– Наистина си красива – тихо повтори той. – Сериозно – добави, когато видя, че правя гримаса. – Не се ли погледна в огледалото?
Макар че синината от ухапването му все още загрозяваше шията ми, наистина изглеждах добре. Женствена. Не бих се нарекла красавица, но... Не се стреснах от отражението си. Няколкото месеца тук са направили чудеса с непохватната ъгловатост на тялото ми и изпитото ми лице. Смеех да кажа, че и в очите ми – в моите очи, не в майчините ми очи или в очите на Неста, се появи някаква нова светлина. В моите очи.
– Благодаря – казах аз и с облекчение замълчах, докато той ми сервира и после сервира на себе си. Когато стомахът ми беше пълен до пръсване, се осмелих да вдигна поглед към него, наистина да го погледна.
Тамлин се беше облегнал на стола си, но раменете му бяха напрегнати, а устата беше изопната в тънка черта. Не са го викали на границата от няколко дни и не се е връщал окървавен и изтощен отпреди Огнената нощ. Въпреки това... Скърбеше за елфа с откъснатите криле от Двора на Лятото. Колко скръб и тежко бреме носеше за всички станали жертва на конфликта – на болестта и нападенията по границата? Беше Велик господар – титла, която не е искал или очаквал, но е принуден да носи. И полагаше всички усилия да се справи добре.