– Ела – казах аз, станах от стола си и го хванах за ръката. Дланта ми усещаше мазолите му, но пръстите му стиснаха моите, когато ме погледна.
– Имам нещо за теб.
– За мен? – повтори той внимателно, но се изправи. Изведох го от трапезарията. Когато се опитах да пусна ръката му, той не позволи.
Това бе достатъчно да ме накара да вървя възможно най-бързо, сякаш можех да избягам от блъскащото се в гърдите ми сърце, от безсмъртното му присъствие толкова близо до мен. Минавахме коридор след коридор, докато стигнахме стаята ми за рисуване. Там той най-сетне освободи ръката ми и аз извадих ключа. Студеният въздух захапа ръката ми, лишена от топлината на неговата.
– Знаех, че ще поискаш ключ от Алис, но не вярвах, че наистина заключваш вратата – каза той иззад гърба ми.
Хвърлих му подозрителен поглед през рамо и отворих вратата.
– В тази къща всеки слухти. Не исках ти или Люсиен да влизате тук, докато не съм готова.
Пристъпих в тъмната стая и се прокашлях, за да го подсетя да запали свещите. Отне му повече време отпреди и аз се зачудих дали смаляването на масата не го е изморило повече, отколкото ми показа. Сюриелът каза, че Великите господари са самата сила и все пак... нещо наистина сериозно се е объркало, щом му трябва толкова време да запали едни свещи. Стаята постепенно се освети, аз потиснах тревогата си и тръгнах напред. Поех си дълбоко дъх и посочих статива и картината, поставена на него. Надявах се, че няма да забележи другите, наредени покрай стените.
Той се завъртя на място, за да огледа стаята.
– Знам, че са странни – казах аз. Дланите се потяха отново, затова ги скрих зад гърба си. – И знам, че не са... не са толкова хубави, като онези, които имаш, но...
Приближих се до картината на статива. Беше по-скоро импресия, а не отражение на реалността.
– Исках да ти покажа тази – казах и посочих цапаницата в зелено, златисто, сребристо и синьо. – За теб е. Подарък. За всичко, което направи.
Бузите, шията, ушите ми пламнаха, когато той безмълвно се приближи до картината.
– Горичката с езерото звездна светлина – обясних бързо.
– Знам какво е – промълви той, изучавайки внимателно платното. Отстъпих крачка назад. Не можех да понеса да го наблюдавам как я гледа. Не трябваше да го водя тук, обвиних виното, което изпих на вечеря, и глупавата рокля. Той се взираше в картината цяла една мъчителна вечност, после отклони поглед... към най-близкото платно, подпряно на стената.
Стомахът ми се сви. Неясен пейзаж от сняг и оголени дървета, нищо друго. Приличаше на... на нищо не приличаше, предполагам, освен за мен. Отворих уста да обясня, като се укорявах, че не съм обърнала всички тези картини с лице към стената, но той заговори първи.
– Това е твоята гора. Гората, в която си ловувала.
Той се доближи до картината, взрян в мрачната студена гора, в бялото, сивото, кафявото и черното.
– Това е бил животът ти – поясни.
Бях прекалено засрамена, твърде смаяна, за да отговоря. Той продължи към следващата картина, подпряна на стената. Мрак и гъсти кафяви краски, проблясъци на рубиненочервено и оранжево, които се процеждат между тях.
– Колибата ви през нощта.
Опитах се да помръдна, да му кажа да спре да гледа тези платна и да обърне внимание на онези, които съм изложила, но не можех, не можех дори да дишам както трябва, докато той вървеше от картина на картина. Следващата показваше загоряла, яка мъжка ръка, легнала върху слама, свита в юмрук, стиснала няколко кичура златисто-кестенява коса. Моята коса. Сърцето ми се сви.
– Това е мъжът, с когото си се срещала, онзи от селото.
Той наклони глава на една страна, докато изучаваше картината. От устните му се процеди тихо ръмжене.
– Когато сте правили любов – той отстъпи крачка назад и огледа цялата редица платна. – Само в тази има светлина.
Това... ревност ли беше?
– Това беше единственото бягство, което имах.
Истина беше. Нямаше да се оправдавам заради Айзък. Не и след като Тамлин току-що беше извършил Големия ритуал. Не че го обвинявах, но ако смяташе да ревнува от Айзък...