Тамлин, изглежда, разбра това, защото вдиша и издиша дълбоко, преди да премине към следващото платно. На него имаше няколко издължени сенки на мъже, от чиито стиснати юмруци и дървени бухалки капеше яркочервено. То се прокрадваше и изпълваше докрай картината с трите сенки, надвиснали над свита фигура на пода, кръвта бликаше от нея, кракът ù бе извит под неестествен ъгъл.
Тамлин изруга.
– Била си там, когато са чупили крака на баща ти.
Преглътнах мъчително през свито гърло.
– Някой трябваше да ги умолява да спрат.
Тамлин ми хвърли дълъг поглед, изпълнен с разбиране, и отново се обърна към картините. Там бяха всичките, всички рани, отворили се отново през последните месеци. Премигнах. Няколко месеца. Дали наистина семейството ми още вярваше, че ще стоя цяла вечност при измислената, умираща леля?
Най-сетне Тамлин обърна очи към картината на горичката с езерото. Кимна оценяващо. Но посочи към платното с потъналата в сняг гора.
– Тази. Искам тази.
– Тя е студена и меланхолична – казах аз и прикрих потрепването си. – Изобщо не подхожда на имението.
Той се приближи към картината и ми отправи усмивка, по-красива от която и да е вълшебна поляна или езеро със звездна светлина.
– Въпреки това я искам – каза той меко.
Никога не съм копняла така силно за нещо, отколкото сега да сваля маската от лицето му и да го видя, да открия дали наистина изглежда така, както го сънувам.
– Кажи ми, че има как да ти помогна – прошепнах аз. – За маските, за тази опасност, която изсмуква така силите ти. Кажи ми... просто ми кажи какво да направя.
– Човек иска да помогне на елф?
– Не се подигравай – помолих го. – Моля те, просто... просто ми кажи.
– Нищо не искам да правиш. Нищо не можеш да направиш, нито ти, нито който и да е друг. Бремето е само мое.
– Не е нужно...
– Напротив. Онова, пред което съм изправен, което трябва да изтърпя, Фейра... ти няма да оцелееш.
– Значи ще живея тук вечно, в неведение за онова, което се случва? Ако не искаш да разбера какво става с Притиан... би ли предпочел... – преглътнах отново. – Би ли предпочел да отида да живея другаде? Където няма да те разсейвам?
– Каланмаи не те ли научи на нещо?
– Само че магията те превръща в звяр.
Той се засмя, макар и не съвсем весело. Когато не отговорих, той въздъхна.
– Не, не искам да живееш другаде. Искам те тук, където мога да се грижа за теб, където, щом се върна, ще знам, че си тук, на сигурно място и рисуваш.
Не можех да откъсна очи от него.
– В началото си помислих да те изпратя някъде другаде – промълви той. – Част от мен все още мисли, че трябва да ти намеря друг дом. Но вероятно проявих егоизъм. Дори когато ясно ми показа, че предпочиташ да пренебрегнеш Договора или да намериш спасителна вратичка в него, не намерих сили да те пусна да си идеш... да намериш друго място в Притиан, където ще ти е достатъчно приятно, че да не искаш да избягаш.
– Защо?
Той взе малката картина със заснежената гора и отново я разгледа.
– Имал съм много любовници – призна. – Аристократки, жени-воини, принцеси...
Юмрукът на яростта ме удари ниско в корема при мисълта за всички тези жени – ярост, предизвикана от титлите им, от несъмнената им красота, от близостта, която са изпитвали с него.
– Но те така и не ме разбраха. Не разбраха какво ми е било, какво ми е сега да се грижа за хората си и за земите. Не разбраха за белезите, които все още нося, и колко тежки са лошите ми дни.
Гневната ревност у мен изчезна като роса от тревата, когато той се усмихна на картината.
– Тази картина ми напомня за това.
– За кое? – прошепнах.
Той свали платното и ме погледна, погледна вътре в мен.
– Че не съм сам.
Тази нощ не заключих вратата на стаята си.
23.
Следобеда на следващия ден лежах по гръб на тревата и се наслаждавах на слънчевата светлина, която нахлуваше през дебелия балдахин, образуван от короните на дърветата. Обмислях как да изобразя всичко това в следващата си картина. Люсиен заяви, че има скучна посланическа работа и ни остави двамата с Тамлин сами да се оправяме. Великият господар ме заведе на поредното възхитително място в омагьосаната си гора.
Само че тук магии нямаше – нямаше езера със звездна светлина, нямаше водопади в цветовете на дъгата. Просто една полянка, над която се издигаше плачеща върба и където течеше малко ручейче. Лежахме, без да говорим, без никой от нас да се чувства неловко. Хвърлих поглед на Тамлин, който дремеше до мен. Златната му коса и маската сияеха върху изумруденозеленото на тревата. Изящната извивка на ухото му ме накара да затая дъх. Беше едно от многото неща, които непрекъснато ми напомняха колко сме различни. Какво друго беше различно? Копнеех да протегна ръка и да сваля маската му, да зърна лицето му, макар и само за секунда. Той, изглежда, беше свикнал с нея след толкова много години. Не бях сигурна, че ще издържа с маска на лицето толкова дълго, без да полудея – без да мога да усещам дъжда и вятъра върху лицето си.