– Но маската наистина не може да се махне... Тоест, сигурен ли си, че няма някой, който знае как да оправи онова, което магията е причинила в онази нощ, дори да е член на друг двор?
Не знаех защо маската ме притеснява толкова. Не ми трябваше да виждам цялото му лице, за да го опозная.
– Съжалявам, че си разочарована.
– Просто... Просто искам да знам как изглеждаш.
Зачудих се кога съм станала толкова повърхностна.
– Как мислиш, че изглеждам?
Наклоних глава настрани.
– Едър, прав нос – казах аз, като си представях образа, който веднъж се опитах да нарисувам. – Високи скули, които подчертават очите. Леко... леко извити вежди – завърших и се изчервих.
Той се усмихваше толкова широко, че виждах зъбите му – човешки, не зъби на звяр. Опитах се да измисля оправдание, че съм толкова директна, но устата ми се отвори в прозявка, а върху очите ми се спусна неподозирана тежест.
– Ами твоята част от сделката?
– Какво?
Той се наведе към мен, а усмивката му придоби палав оттенък.
– Целувката ми?
Сграбчих пръстите на ръката му.
– Ето – казах и шумно го мляснах по опакото на дланта. – Ето ти целувката.
Тамлин избухна в смях, но за мен светът се размъти, караше ме на сън. Върбата ме подканваше да легна и аз я послушах. Отдалече чух Тамлин да ругае.
– Фейра?
Да спя. Исках да спя. И нямаше по-подходящо място за сън от това, докато слушам върбата, птичките и ручея. Свих се и легнах на една страна, подвила ръка под главата си вместо възглавница.
– Трябва да те прибера вкъщи – измърмори той, но не направи опит да ме изправи на крака. Усетих леко тупване на земята и аромата на земя, на пролетен дъжд и прясна трева, който той излъчваше, нахлу в носа ми, когато легна до мен. По тялото ми се разля удоволствие, когато ме погали по косата.
Такъв прекрасен сън. Никога досега не съм спала толкова добре. Толкова ми беше топло и удобно до него. Толкова спокойно. Накрая гласът му проникна в дрямката ми.
– И ти изглеждаш точно така, както те сънувах – прошепна той, дъхът му погали ухото ми и тогава тъмнината ме погълна.
24.
На сутринта ме събуди не зората, а някакво жужене в стаята. Изстенах и седнах в леглото, после премигнах и се втренчих в набитата жена с кожа от дървесна кора, която се суетеше с подноса със закуската.
– Къде е Алис? – попитах и разтърках очи, за да прогоня съня. Явно Тамлин ме е донесъл дотук. Явно ме е носил по целия път.
– Какво? – тя се завъртя към мен. Птичата ù маска изглеждаше познато. Виждала ли съм я преди? Щях да запомня елф с подобна кожа. И вече да съм я нарисувала.
– Алис да не е болна? – попитах пак и спуснах крака на пода. Това беше моята стая, нали? Огледах се за потвърждение.
– Ти да не си си изгубила ума? – рече елфът.
Прехапах устни.
– Аз съм Алис! – изкудкудяка тя, поклати глава и се запъти към банята, за да ми приготви ваната.
Това беше невъзможно. Алис, която познавах, беше светла, пухкава и изглеждаше като Върховен елф.
Потърках очи с палец и показалец. Омая, това каза, че е спуснал върху себе си Тамлин. Елфическото си зрение, което ми предаде, е свалило ефекта на всички омаи, които виждах досега. Но защо е трябвало да омайва всичко?
Защото бях изплашен човек, ето защо. Защото Тамлин е знаел, че ще се заключа в тази стая и никога няма да изляза, ако видя истинския им облик.
Нещата се влошиха, когато тръгнах надолу по стълбите, за да потърся Великия господар. Коридорите бяха пълни с маскирани елфи, които никога преди не бях виждала. Някои бяха високи и приличаха на хора – Върховни елфи като Тамлин, а други... не бяха. Нисши елфи. Опитах се да не се втренчвам в тях, тъй като, изглежда, най-много ги изненадваше моето нескрито внимание.
Почти треперех, когато стигнах до трапезарията. Люсиен, за щастие, изглеждаше като Люсиен. Дали защото Тамлин му е казал да се скрие зад по-силна омая, или защото не го беше грижа как изглежда пред мен, не знаех.
Тамлин седеше на обичайното си място, отпуснал гръб на облегалката, но се изправи, когато ме видя да стоя до вратата.
– Какво има?
– Има... много хора... елфи, наоколо. Кога пристигнаха?
Почти изкрещях, когато сутринта надникнах през прозореца на спалнята и видях елфите, с които беше пълна градината. Повечето от тях, всичките с маски на насекоми, подкастряха храстите и плевяха цветните лехи. Тези бяха най-странни от всички, защото от гърба им излизаха прозрачни, пърхащи криле, които пречупваха бялата светлина и я разбиваха в цветовете на дъгата. И, разбира се, имаха зеленикавокафява кожа и неестествено дълги крайници, а...