Тамлин прехапа устни, за да не се засмее.
– Бяха си тук през цялото време.
– Но... аз не чух нищо.
– Разбира се, че не си чула – проточи Люсиен и започна да подхвърля един кинжал от ръка в ръка. – Погрижихме се да не виждаш и да не чуваш нищо, освен абсолютно наложителното.
Аз наместих реверите на туниката си.
– Значи... значи, когато тръгнах след пуката онази нощ...
– Го направи пред публика – довърши Люсиен.
А си мислех, че съм толкова тиха. Значи съм се промъквала между елфи, които сигурно са се смели до припадък на слепия човек, вървящ по дирите на една илюзия.
Опитах се да се преборя с връхлитащия ме срам. Обърнах се към Тамлин. Устните му потрепнаха и той ги стисна силно, но в очите му останаха развеселени пламъчета, докато казваше:
– Беше много смела.
– Но виждах нагите... и пуката, и сюриела. И... и елфа, чиито крила бяха... бяха изтръгнати – казах аз и направих гримаса, когато споменът нахлу в съзнанието ми. – Защо омаята не действаше върху тях?
Очите му потъмняха.
– Те не са от моя двор – каза Тамлин, – затова омаята ми не действаше върху тях. Пуката принадлежи на вятъра и всичко променливо. А нагите... те принадлежат на другиго.
– Разбирам – излъгах аз, защото абсолютно нищо не разбирах.
Люсиен се засмя, усетил лъжата, и аз му хвърлих кръвнишки поглед.
– Напоследък отново те виждаме доста рядко.
Той започна да си чисти ноктите с кинжала.
– Зает съм. Както и ти, доколкото разбирам.
– Това пък какво означава? – сопнах му се аз.
– Ако ти предложа луната на връвчица, ще целунеш ли и мен?
– Не се дръж като магаре – каза му Тамлин и изръмжа леко, но Люсиен продължи да се смее и не спря, докато не излезе от стаята.
Останала насаме с Тамлин, аз пристъпих от крак на крак.
– Значи ако попадна пак на Атора – започнах аз, най-вече за да наруша тежкото мълчание, – ще го видя, така ли?
– Да, и гледката няма да е приятна.
– Ти каза, че миналия път не ме е видял, а той определено не приличаше на член на твоя двор – продължих. – Защо?
– Защото хвърлих върху теб омая, когато влязохме в градината – обясни той. – Аторът не можеше нито да те види, нито да те чуе, нито да те подуши.
Погледът му се отклони към прозореца зад мен и той прокара ръка през косата си.
– Правя всичко възможно да те скрия от създания като Атора... и още по-лоши. Болестта отново се засилва... и все повече от тези създания се освобождават от веригите си.
Стомахът ми се обърна.
– Ако се натъкнеш на някое – продължи Тамлин, – дори ако изглежда приятно, но те кара да се чувстваш неспокойна, се престори, че не го виждаш. Не говори с него. Ако те наранят, аз... резултатите няма да са приятни нито за тях, нито за мен. Спомни си какво стана с нагите.
Ставаше дума за безопасността ми, не да се забавлява. Той не искаше да ме наранят и не искаше да наказва някого за това, че ме е наранил. Макар нагите да не бяха от неговия двор, дали убийството им му е причинило болка?
Осъзнах, че очаква от мен отговор и кимнах.
– Онази... болест отново ли се е разразила?
Тамлин отвърна тихо:
– Засега само в други територии. Тук си на сигурно място.
– Не се тревожа за собствената си безопасност – казах аз.
Погледът му омекна, но устните му останаха стиснати.
– Всичко ще бъде наред.
– Възможно ли е това влошаване на нещата да е временно?
Глупава надежда.
Тамлин не ми отговори, което само по себе си беше отговор. Ако болестта отново се е активирала... Този път не си направих труда да му предлагам помощта си. Вече знаех, че няма да ми позволи да се замесвам в проблема, какъвто и да е той.
Тогава си помислих за картината, която му дадох, и за това, което той каза за нея... и ми се прииска, въпреки всичко, да ме допусне до себе си.
* * *
На следващата сутрин открих глава в градината.
Окървавената глава на Върховен елф, забучена на статуята на голямата чапла, размахала криле, която красеше фонтана. Каменната фигура беше обляна с толкова кръв, че главата трябва да е била прясно отсечена, преди да я забучат на сочещия към небето клюн на чаплата.
Носех статива и боите, за да нарисувам една леха с ириси, когато се натъкнах на главата. Стативът и боите се пръснаха по чакъла.