Не исках и да си го представям. Дори и сега, след толкова месеци тук, не съм правила опити да търся следи, оставени от древните човеци, които са живели по тези земи като роби. Не мисля, че петстотин години са достатъчни, за да изчезне петното от мъченията, които народът ми е преживял тук. Трябва да спра да мисля за това, трябва, но не можех.
– Помниш ли дали са били щастливи от заминаването си?
Тамлин сви рамене.
– Да. Но никога не са живели като свободни хора и не познаваха сезоните, както ги познаваш ти. Не знаеха какво да правят в света на смъртните. Но да, повече от тях бяха много, много щастливи да си тръгнат – звучеше все едно произнасянето на всяка дума му коства усилие. – И аз бях щастлив, че си тръгват, нищо, че баща ми не беше.
Макар да стоеше съвсем неподвижно, ноктите му се показаха над кожата.
Нищо чудно, че се чувстваше толкова неловко с мен и не знаеше какво да ме прави, когато ме доведе тук. Казах тихо:
– Ти не си като баща си, Тамлин. Или като братята си.
Той сведе поглед и аз добавих:
– Никога не си ме карал да се чувствам като в затвор. Никога не съм се чувствала като вещ, която ти принадлежи.
Сенките, които преминаха през погледа му, докато ми кимаше с благодарност, ми подсказаха, че това не е всичко. Имаше още много неизказано за семейството му, за живота му преди то да бъде избито и тежестта на титлата да падне на плещите му. Нямаше да го питам, не и сега, когато са го налегнали тревоги за болестта, не и докато той не е готов да сподели. Той ми осигури лично пространство и уважение – не мога да не му отвърна със същото.
Този ден не бях в състояние да рисувам.
25.
Извикаха Тамлин на границата няколко часа след като открих главата. Не пожела да ми каже къде точно и защо отива. Аз обаче се досетих за истината от онова, което не ми каза – болестта наистина пълзеше из другите дворове и наближаваше нашия.
Не се върна през нощта – за пръв път, откакто бях тук, но прати Люсиен да ми съобщи, че е жив. Люсиен наблегна особено силно на последната дума и аз спах ужасно, макар една малка част от мен да се дивеше, че Тамлин е сметнал за нужно да ме уведоми как е. Знаех си, знаех, че съм тръгнала по път, който най-вероятно ще разбие смъртното ми сърце на хиляди парченца, но... Но не можех да се спра. Не бях в състояние да се спра от деня на схватката с нагите. А след като видях главата... и научих за игрите, които си разменят различните дворове и в които човешките животи не бяха нищо повече от пионки... Щом си помислех за това, ми призляваше.
И въпреки приближаващата се заплаха, на следващия ден се събудих от весела мелодия на цигулка и когато погледнах през прозореца, видях, че градината е украсена с панделки и гирлянди. На далечните хълмове зърнах приготовления за огньове и стълбове, около които да се танцува. Когато попитах Алис – чийто народ, както разбрах, се е казвал уриски, какво става, тя каза: „Лятното слънцестоене. Големите празненства едно време се организираха в Двора на Лятото, но... сега нещата са различни. Така че празнуваме тук. И ти ще дойдеш.“
Лято... през седмиците, които прекарвах в рисуване и вечери с Тамлин и в обикаляне на имението в компанията му, беше дошло лятото. Дали семейството ми все още смята, че съм на гости на някаква забравена леля? Какво ли правеха? Щом е слънцестоене, значи ще има малко събиране на площада в селото – нищо религиозно, разбира се, макар че Децата на благословените сигурно ще се присламчат в опитите си да спечелят за вярата някой от младежите. Малко закуски, бира, дадена безплатно от единствената кръчма, и може би няколко танца. Единственото събитие, което се празнуваше на този ден, е последната почивка преди дългите, изнурителни летни дни на жътва и оран.
Украсите в градината тук обаче ми подсказаха, че тукашното празненство ще е с доста по-голям размах.
Тамлин не се появи до късно този ден. Измъчваше ме тревога, дори когато рисувах набързо панделките и гирляндите в градината. Може и да съм егоистична и дребнава, предвид завърналата се болест, но тайно се надявах, че празненството по повод слънцестоенето не изисква ритуали като онзи в Огнената нощ. Дори не исках да мисля какво ще направя, ако ято красиви женски елфи се нареди на опашка, за да си избере той някоя от тях.
Едва късно следобед чух дълбокия му глас и цвилещия смях на Люсиен да отекват из коридорите на къщата чак до стаята ми за рисуване. Раменете ми се превиха от облекчение, но когато хукнах навън да ги посрещна, Алис ме дръпна на горния етаж. Свали ми изпръсканите с бои дрехи и настоя да се преоблека в ефирна рокля от шифон с цвят на синя метличина. Остави косата ми пусната, но вплете в нея венец от розови, бели и сини полски цветя.