Може и да се чувствах като дете от време на време, но за месеците, прекарани тук, ъгловатите ми форми се бяха изпълнили. Имах тяло на жена. Прокарах ръце по плавните меки извивки на талията и хълбоците си. Никога не съм очаквала да напипам там нещо друго, освен мускули и кости.
– Котелът да ме свари – подсвирна Люсиен, докато слизах по стълбите. – Тя изглежда като Върховен елф.
Бях прекалено заета да оглеждам Тамлин – търсех следа от рана, петно кръв или белег, оставен от болестта, и пропуснах да благодаря на Люсиен за комплимента. Но Тамлин бе безупречно чист, почти сияещ и без никакъв намек за нараняване. И ми се усмихваше. Каквото и да е вършил през последните дни, не му се е отразило зле.
– Изглеждаш прекрасно – промълви той и нещо в тона му почти ме накара да измъркам.
Изпънах рамене, за да не му покажа какво въздействие имат върху мен думите му, гласът, фактът, че е здрав. Още не.
– Учудвам се, че ми е позволено да участвам в празника тази вечер.
– За твоя и на шията ти жалост – рече Люсиен, – тази вечер празненството си е просто празненство.
– По цяла нощ ли лежиш буден в леглото, докато се опитваш да измислиш остроумни реплики?
Люсиен ми намигна, а Тамлин се засмя и ми предложи ръката си.
– Прав е – каза Великият господар. Усещах всеки сантиметър от телата ни, където се докосвахме, близостта на мускулестата му гръд под зелената туника.
– Този празник отбелязва равновесието между деня и нощта – неутрално време, в което всички могат да се отпуснат за малко и просто да се порадват на живота. Да спрем да се делим на Върховни и нисши елфи и просто да бъдем елфи, всички до един.
– Тоест ще има песни и танци, и прекомерно пиене – поясни Люсиен, който вървеше зад нас. – И флиртуване – додаде с лукава усмивка.
Усещах силно, болезнено дори близостта на тялото на Тамлин, но Великият господар само стисна малко по-силно ръката ми, когато излязохме от градината и поехме към хълмовете.
Слънцето започваше да се спуска към хоризонта, когато стигнахме платото, на което ще се проведе празникът. Опитах се да не зяпам към събралите се елфи, дори и те да ме зяпат. За първи път виждах толкова много от тях, събрани на едно място, поне не и без омая, която да ги скрива от очите ми. Сега, когато можех да виждам нормално, великолепните рокли и гъвкавите форми, чудатите и разнообразни форми на телата им бяха истинско чудо за мен. Интересът от моето присъствие до Великия господар скоро замря, подпомогнат от ниското му предупредително ръмжене, което ги разпръсна набързо.
В едната половина на платото бяха наредени дълги маси, отрупани с храна, и аз изгубих Тамлин от поглед, докато стоях на опашка с чиния в ръка. Постарах се да не изглеждам като негова играчка. Откъм огромния лагерен огън се разнесе музика – цигулки, барабани и разни весели инструменти, които ме накараха да потропвам нетърпеливо с крак. Този празник беше весел и открит, беше усмихнатата сестра на кръвожадната Огнена нощ.
Люсиен, разбира се, се беше усъвършенствал да изчезва точно когато ми е най-нужен, така че се задоволих да си изям ягодовия сладкиш, ябълковата торта и боровинковия пай – съвсем същите като летните лакомства в царството на смъртните, седнала под един чинар, украсен с разноцветни фенери и искрящи панделки.
Нямах нищо против усамотението, особено както бях погълната от начина, по който светеха фенерите и панделките, и от сенките, които хвърляха. Може би това ще е следващата ми картина. А може да нарисувам неземните елфи, които започваха да танцуват. Толкова много възможни перспективи и цветове. Зачудих се дали някои от тях са позирали на художниците, чиито творби са изложени в галерията.
Станах едва когато ожаднях. Нови и нови елфи прииждаха на платото, докато слънцето потъваше към хоризонта. По хълмовете също горяха огньове и се вихреха танци, музиката им се просмукваше в паузите, докато нашите музиканти си почиваха. Тъкмо си наливах бокал златисто, шумящо вино, когато Люсиен най-сетне се появи зад гърба ми и надникна над рамото ми.
– На твое място не бих го пил.
– О? – възкликнах и се намръщих към пенливата течност.
– Елфическо вино на слънцестоенето – многозначително каза Люсиен.
– Хммм – казах аз и подуших виното. Не миришеше на алкохол. Всъщност миришеше на лета, прекарани в лежане по тревата и къпане в хладни езера. Никога не бях помирисвала нещо толкова прекрасно.