– Сериозно говоря – каза Люсиен, когато вдигнах чашата към устните си. Вдигнах вежди.
– Помниш ли какво стана последния път, когато пренебрегна мое предупреждение? – той ме боцна с пръст по шията и аз го ударих по ръката.
– Спомням си и че ми каза как вълшебните боровинки всъщност само така се казват и как веднага, щом хапнах една, ми се завъртя главата и започнах да залитам – отбелязах, припомняйки си един следобед преди няколко седмици. Бях халюцинирала часове наред, а Люсиен се смя до припадък – толкова дълго, че накрая Тамлин го захвърли в декоративното езерце. Пропъдих спомена. Днес, само днес наистина искам да се отпусна. Днес ще пратя предпазливостта по дяволите. Ще забравя за болестта, която настъпва към нас и заплашва моя Велик господар и земите му. Къде изобщо е Тамлин? Ако се е появила нова заплаха, Люсиен щеше да разбере и да отмени празненството веднага.
– Е, този път говоря сериозно – каза Люсиен и аз дръпнах чашата по-далече от ръцете му. – Там ще ме изкорми, ако те види да пиеш това.
– Непременно ще се погрижа за безопасността ти – казах аз и изгълтах съдържанието на бокала на един дъх.
Сякаш милиони фойерверки избухнаха в тялото ми и изпълниха вените ми със звездна светлина. Засмях се високо, а Люсиен изпъшка.
– Глупаво човече – изсъска той. Сега омаята, която го криеше, се свлече. Червената му коса грееше като разтопен метал, а кафявото му око пламтеше като бездънна пещ. Ето това ще нарисувам първо.
– Ще те нарисувам – казах аз и се изкикотих – наистина се изкикотих, докато думите се отронваха от устата ми.
– Котелът да ме свари и да ме изпържи – измърмори той и аз пак се засмях. Преди да успее да ме спре, изгълтах още една чаша от елфическото вино. Беше най-вкусното нещо, което някога съм пила. Освободи ме от вериги, за които не съм и подозирала, че ме държат.
Музиката се превърна в песен на сирена. Мелодията беше като магнит, който ме теглеше към себе си, а аз нямах сили да се противя. Всичко беше прекрасно и обещаващо. Възхитих се на влажната трева под босите ми крака. Дори не обърнах внимание, че съм си изгубила обувките.
Небето беше вихрушка от разтопени аметисти, сапфири и рубини, които се оттичаха към езеро от най-чист оникс. Исках да плувам в това езеро, да се изкъпя в цветовете и да усетя звездите между пръстите си.
Препънах се, премигнах и се намерих застанала до кръга танцуващи. Музикантите свиреха на елфическите си инструменти и аз започнах да се полюлявам в ритъма на музиката, загледана в танцуващите елфи, които обикаляха около огъня. Това не бяха бални танци. Танцьорите изглеждаха толкова освободени, колкото се чувствах аз. Свободни. Обичах ги.
– По дяволите, Фейра – каза Люсиен и ме хвана за лакътя. – Да не искаш да се самоубия в опит да те опазя да не си пронижеш смъртните си гърди на някоя скала?
– Какво? – попитах и се завъртях към него. Целият свят се завъртя с мен, което ми достави истинско удоволствие, замая ме.
– Идиотка – каза той, когато ме погледна в лицето. – Пияна идиотка.
Темпото на музиката се ускори. Исках да вляза в нея, да яхна мелодията и да плувам между тоновете. Чувствах музиката навсякъде около себе си като живо, дишащо същество – диво, красиво и весело.
– Спри, Фейра – рече Люсиен и отново ме хвана. Започнах да танцувам и да се отдалечавам от него. Тялото ми остана огънато към посоката, от която идваше музиката.
– Ти спри. Престанù да си толкова сериозен – казах аз и се отърсих от ръката му. Исках да чуя музиката, исках да я чуя в момента, в който излизаше от инструментите на свирачите. Люсиен изруга, когато се впуснах в танц.
Заподскачах между другите танцьори, размахала полите на роклята си. Музикантите, седнали, до един с маски, не вдигнаха поглед към мен, когато изскочих точно пред тях и затанцувах на място. Нямаше вериги, нямаше граници – бяхме само аз и музиката, и танцът. Не бях елф, но бях част от тази земя и земята бе част от мен. Бях готова да танцувам тук до края на живота си.
Тогава един от музикантите вдигна глава от цигулката си и очите ми се ококориха.
По силния му врат блестяха капчици пот, брадичката му се подпираше на тъмното дърво на цигулката. Беше запретнал ръкавите на ризата си и виждах ясно мускулите, играещи по ръцете му. Веднъж спомена, че би искал да е пътуващ музикант, ако не беше воин и Велик господар. Сега, докато го слушах как свири, осъзнах, че ако беше станал музикант, щеше да забогатее.
– Съжалявам, Там – задъхано изрече Люсиен, който изникна от нищото. – Оставих я сама за момент при една от масите с храна и когато я открих, пиеше вино и...