Тамлин не спря да свири. Златистата му коса беше влажна от пот и изглеждаше удивително красив, нищо че не можех да видя голяма част от лицето му. Усмихна ми се диво, а аз продължих да танцувам пред него.
– Аз ще я наглеждам – каза той и аз светнах. Започнах да танцувам по-бързо.
– Иди да се забавляваш.
Люсиен изчезна внезапно, както се появи.
– Не ми трябва пазител!
Исках да се въртя, и въртя, и въртя.
– Така е – съгласи се Тамлин, без да сбърка и един тон. Как танцуваше лъкът му по струните. Пръстите му бяха здрави, силни и дълги, нямаше и следа от ноктите, от които вече не се плашех...
– Танцувай, Фейра – прошепна той.
И аз танцувах.
Бях освободена, чувствах се като прашинка във вихъра и не знаех с кого съм танцувала или как изглеждаха околните, знаех само, че съм се превърнала в музика, в огън и в нощ, и че нищо не може да ме накара да забавя темпото.
През цялото време Тамлин и останалите музиканти свиреха толкова весели мелодии, че в един момент си помислих как светът не би могъл да издържи цялото това щастие. Припнах към него, към моя господар-елф, моя защитник и воин, моя приятел, и затанцувах пред него. Той ми се усмихна широко, а аз не спрях да танцувам, когато той стана, дойде, коленичи пред мен в тревата и засвири само за мен.
Музика само за мен, истински дар. Той свиреше ли, свиреше, пръстите му се движеха бързо и ловко по струните на цигулката. Тялото ми се извиваше като змийско и накрая отметнах глава към небето и оставих музиката на Тамлин да ме изпълни цялата.
Усетих натиск на кръста си и в следващия момент се понесох в нечии прегръдки обратно към кръга на танцуващите. Смеех се толкова силно, че се уплаших да не избухна, и когато отворих очи, видях пред себе си Тамлин, който продължи да ме върти отново и отново.
Всичко се превърна в неясна смесица от цветове и звуци, в която виждах само и единствено него. Той беше единствената ми връзка със здравия разум, с тялото ми, което засияваше и изгаряше там, където той ме докоснеше.
Бях изпълнена със слънчева светлина. Сякаш никога досега не съм изживявала лято, сякаш не знаех кой ще се появи от гората, покрита със сняг и лед. Не исках това да свършва... исках вечно да остана на платото.
Тогава музиката затихна и аз, задъхана, погледнах нагоре към луната, която вече залязваше. Цялото ми тяло бе обляно в пот.
Тамлин, също задъхан, ме хвана за ръката.
– Времето минава по-бързо, когато си се напил с елфическо вино.
– Не съм пияна – изсумтях аз. Той само се засмя и ме поведе нанякъде. Аз забих пети в земята, когато приближихме края на осветения от огъня кръг земя.
– Пак започват – казах и посочих към танцьорите, които се събираха пред отпочиналите музиканти.
Той се наведе към мен, дъхът му погали ухото ми, и прошепна:
– Искам да ти покажа нещо още по-хубаво.
Спрях да се противя. Той ме поведе надолу по хълма, водеше го лунната светлина. Подбираше пътя така, че да не нараня босите си крака, избирайки само мека трева. Скоро музиката заглъхна и чувах само въздишките на дърветата под полъха на нощния бриз.
– Ето – каза Тамлин и спря до началото на обширна поляна. Ръката му остана на рамото ми.
Високата трева на поляната се движеше като вода под последните лъчи лунна светлина.
– Какво е това – промълвих аз, но той сложи пръст на устните си и посочи напред.
Няколко минути не се случи нищо. После, от отсрещния край на поляната във въздуха заплуваха десетки блещукащи форми, прилични на миражи от лунна светлина. След това започна пеенето.
Многогласно, съчетаващо и мъжки, и женски гласове, две страни на една монета, които се зовяха и си отговаряха с песен. Сложих ръка на гърлото си. Песента се издигна и формите затанцуваха. Призрачни и неземни, те се носеха над тревата, приличащи на оживели лунни лъчи.
– Какво са те?
– Блуждаещи огънчета – духове на въздуха и светлината – каза той нежно. – Идват да празнуват слънцестоенето.
– Прекрасни са.
Устните му докоснаха шията ми и той промълви:
– Танцувай с мен, Фейра.
– Наистина ли? – обърнах се и лицето ми се озова на сантиметри от неговото.
Той се усмихна лениво.
– Наистина.
Той ме завъртя сякаш бях лека като прашинка. Не помнех танцовите стъпки, които съм учила в детството си, но той ме допълваше с дивата си грация, без нито веднъж да направи погрешка стъпка, усещаше кога ще се препъна и не ми го позволяваше. Танцувахме из пълната с духове поляна.
Чувствах се като пухче от глухарче, а той бе вятърът, който ме носеше над света.