– Къде беше снощи?
Металното му око се присви срещу мен.
– Ако искаш да знаеш, докато вие двамата танцувахте с духовете, аз бях на граничен патрул.
Тамлин се прокашля предупредително и Люсиен добави:
– В приятна компания – ухили ми се лукаво. – Според слуховете сте се върнали едва след зазоряване.
Аз хвърлих поглед на Тамлин и прехапах устни. Не усетих как съм стигнала до спалнята си на сутринта, сякаш не стъпвах по земята. Очите на Тамлин обаче ме гледаха внимателно, сякаш търсеха следа от съжаление или страх. Колко нелепо.
– В Огнената нощ ме ухапа по шията – промълвих. – Щом мога да се изправя срещу теб след това, няколко целувки са нищо.
Той подпря ръце на масата и се наведе към мен.
– Нищо ли?
Очите му пробягаха по устните ми. Люсиен се размърда и призова Котелът да го пощади, но аз не му обърнах внимание.
– Нищо – повторих аз с лека хладина, без да свалям очи от устата на Тамлин. Усещах всяко негово движение като свое и мразех масата, която ни разделяше. Почти усещах топлината на дъха му.
– Сигурна ли си? – промълви той, толкова настойчиво, с такъв глад в гласа, че се зарадвах, че съм седнала. Можеше да ме има направо там, върху масата. Исках да усещам големите му ръце по голата си кожа, исках да почувствам зъбите му на шията си, исках устата му навсякъде.
– Опитвам се да ям – заяви Люсиен и аз премигнах. Дъхът, който сдържах досега, внезапно напусна гърдите ми. – Но ако можеш да ми отделиш малко внимание, Тамлин... – каза той рязко, макар че Великият господар отново гледаше мен, поглъщаше ме с очи. Едва се удържах да седя, едва понасях дрехите, които дращеха сгорещената ми кожа. С известно усилие, Тамлин обърна глава към посланика си.
Люсиен се размърда.
– Не ми се иска точно аз да съобщавам лоши новини, но връзката ми в Двора на Зимата успя да ми прати писмо – той си пое дълбоко дъх и аз се зачудих... Зачудих се дали посланик не означава и шпионин. Зачудих се и защо говори за всичко това в мое присъствие. Усмивката изчезна от лицето на Тамлин.
– Болестта – каза Люсиен, напрегнато, но внимателно. – Взела е две дузини от малките им. Две дузини деца.
Той преглътна.
– Просто... прогорила е магията им и изпепелила съзнанията им. Никой в Двора на Зимата не е бил в състояние да направи нищо. Никой не е могъл да я спре, щом веднъж се е насочила към тях. Скръбта им е... неизразимо дълбока. Връзката ми казва, че и другите дворове понасят огромни загуби, макар Дворът на Нощта, разбира се, да остава незасегнат. Но изглежда, че болестта се насочва и насам – всеки следващ удар е все по на юг.
Цялата топлина, която изпитах допреди секунда, цялата искряща радост в душата ми изчезна като изтичаща кръв.
– Болестта... наистина ли може да убива? – успях да кажа. Малки. Болестта е покосила... деца, като буря от мрак и смърт. Щом създаването на поколение е такава рядкост, както ми разказа Алис, загубата на толкова много млади животи трябва да е била по-унищожителна, отколкото можех да си представя.
В очите на Тамлин се появи сянка и той бавно поклати глава, опитвайки се да я прочисти от скръбта и шока от новината за толкова много смърт.
– Болестта е способна да ни вреди по начини, които ти... – той скочи на крака толкова бързо, че столът му се преобърна. Ноктите му се показаха и той изръмжа към отворената врата на трапезарията. Белнаха се дългите му извити зъби.
Къщата, обикновено изпълнена с шумоленето на полите и бъбренето на прислужниците, сега беше притихнала.
Това не бе напрегнатата тишина на Огнената нощ, а по-скоро една пулсираща тишина, от която ми се прииска да се скрия веднага под масата. Или просто да побегна. Люсиен изруга и извади меча си.
– Заведи Фейра до прозореца, зад завесите – изръмжа Тамлин на Люсиен, без да сваля очи от вратата. Ръката на Люсиен се вкопчи в лакътя ми и ме измъкна от стола.
– Какво... – започнах аз, но Тамлин отново изръмжа и звукът отекна из цялата стая. Грабнах един нож от масата и оставих Люсиен да ме заведе до прозореца, където ме бутна към кадифените завеси. Исках да попитам защо не ме скрие зад тях, но елфът с лисичата маска се обърна с гръб към мен и ме притисна назад към стената.
Миризмата на магия нахлу в ноздрите ми и макар мечът му да сочеше към пода, Люсиен го стисна по-силно, така че кокалчетата му побеляха. Магия, омая. За да ме скрие, да ме направи невидима част от себе си, скрита зад магията и миризмата му. Надникнах над рамото му към Тамлин, който си пое дълбоко дъх, прибра ноктите и зъбите си и на гърдите му се появи от нищото коженият ремък с ножовете. Не извади никой от ножовете, а изправи съборения стол и се настани в него, след което започна да си разглежда ноктите. Сякаш нищо не се е случило.