– Мога да ù кажа или пък не.
Тамлин се изправи светкавично и удължените му зъби се озоваха пред лицето на Рисанд.
– Без такива – каза Рисанд, цъкна с език и бутна леко Тамлин с една ръка. – Не и пред дамата.
Обърна поглед към мен.
– Как се казваш, миличка?
Ако му кажех името и фамилията си, това щеше да доведе до още болка и страдания. Можеше да открие семейството ми и да ги доведе тук, за да се забавлява като ги измъчва. Но пък можеше да вземе името ми от главата ми, ако се колебаех твърде дълго. Опитвайки се да изпразня съзнанието си и да се успокоя, казах първото име, за което се сетих – на една приятелка на сестрите ми от селото, с която никога не съм разговаряла и чието лице дори не си спомнях.
– Клер Бедор – изрекох немощно.
Рисанд се обърна към Тамлин, без да се вълнува от близостта на Великия господар на Двора на Пролетта.
– Е, беше забавно. От години не съм се веселил така всъщност. Няма търпение да ви видя и тримата В недрата на Планината. Ще предам поздравите ти на Амаранта.
После Рисанд изчезна, сякаш е престъпил някаква невидима цепнатина в пространството. Останахме потънали в ужасяващо, напрегнато мълчание.
27.
Лежах в леглото си и гледах как локвите лунна светлина по пода се движат. Трудно ми беше да изхвърля от съзнанието си изражението на Тамлин, когато заповяда на мен и Люсиен да излезем и затвори вратата на трапезарията. Ако не изпитвах необходимост да събера мислите си, може би щях да остана. И дори да разпитам Люсиен за всичко. Но вместо това, като истинска страхливка, хукнах към стаята си, където ме чакаше Алис с чаша разтопен шоколад. Още по-трудно ми беше да забравя рева, който накара всички полилеи да зазвънят, или пукота и трясъка на чупещи се мебели, които отекнаха из цялата къща.
Не слязох за вечеря. Не исках да знам дали е останала трапезария, в която да вечеряме. Не можех да рисувам, в съзнанието ми, в душата ми не беше останало нищо, което да ме вдъхнови.
От известно време къщата беше притихнало, но трусовете, предизвикани от гнева на Тамлин, все още ехтяха из нея, отекващи в дървото, камъка и стъклото.
Не исках да мисля за всичко, което каза Рисанд. Не исках да мисля за надигащата се буря, предизвикана от болестта, или за В недрата на Планината, каквото и да беше това място, не исках да мисля защо може да се наложи да отида там. И за Амаранта – най-сетне имах име, което да свържа с неясния образ на жената, който тормозеше и Тамлин, и Люсиен. Потръпвах всеки път, щом си представех колко трябва да е опасна, за да си позволява да заповядва на един Велик господар на Притиан. Да държи Рисанд на каишка и да принуждава Тамлин да ме крие от нея.
Вратата изскърца и аз подскочих. Лунната светлина освети златиста коса и златна маска, но сърцето ми остана свито, докато Тамлин тихо затвори вратата и после дойде до леглото ми. Стъпваше бавно и тежко, и не проговори, докато не седна в края на леглото.
– Съжалявам – каза. Гласът му беше дрезгав и глух.
– Всичко е наред – излъгах аз, стиснала завивката. Ако продължавах да се връщам към това в мислите си, отново щях да почувствам острите нокти на силата на Рисанд в съзнанието ми.
– Не е наред – изръмжа той и ме сграбчи за ръката, отскубвайки я от завивката. – Има...
Наведе глава и стисна ръката ми.
– Фейра... иска ми се... – поклати глава и се прокашля. – Изпращам те у дома, Фейра.
Нещо в мен се пропука.
– Какво?
– Изпращам те у дома – повтори той и макар да произнесе думите по-високо, по-натъртено, гласът му потрепери.
– Ами условията на Договора...
– Аз поех дълга ти. Ако някой дойде да пита за нарушените условия, аз ще поема отговорността за смъртта на Андрас.
– Но нали каза, че няма други вратички. Сюриелът каза, че няма...
Ръмжене.
– Ако някой има проблем с това, да дойде да ми каже.
И да свърши разкъсан на парченца.
Сърцето ми се сви. Тръгвам си, свободна.
– Нещо лошо ли направих?
Той вдигна ръката ми и я притисна към бузата си. Толкова беше топъл.
– Нищо лошо не си направила.
Целуна дланта ми.
– Беше идеална – промълви, почти допрял устни до кожата ми, а после отдалечи ръката ми от лицето си.
– Тогава защо трябва да си тръгна? – издърпах ръката си.
– Защото има... има същества от моя свят, които могат да те наранят, Фейра. Да те наранят заради това, което значиш за мен. Мислех, че ще мога да се справя, да те опазя от тях, но след днешната случка... Не мога. Затова трябва да си идеш, да заминеш далеч оттук. Там ще бъдеш в безопасност.
– Мога и сама да се защитавам, а и...