Ала това, което успях да постигна, не бе достатъчно. Тъй като по едно време устоявах седмици наред да не посегна към алкохола, всяка изпита чашка след това означаваше връщане назад. Примерът, който ми бе даван, бях самият аз — аз бях човекът, който като сапун се изплъзваше между дланите ми, който гонех и никога не настигах, който дори да успеех да хвана за крачола, не можех да задържа истински, който не успяваше отново да постигне успех. Така постепенно работите стигнаха до задънена улица. След известно време и Айшин започна да обърква мярката кое е достатъчно и кое е в повече. От този момент насетне основанието й за намеса започна да се размива. Причината да ме кара да се съревновавам сам със себе си вече не беше притеснението й за моето здраве. Думите и действията изгубиха първоначалното си значение; всяко нещо идваше по обиколни пътища и имаше друг смисъл. Сега календарите ми бяха като барометри. Чрез дните, в които бях изкарал без да пия, Айшин измерваше любовта ми към нея. Но когато започвахме да говорим за любовта, мерките и числата служеха само за да объркат нещата. „Много“ е безпомощно наречие за количество, то е навсякъде, където има вяра, че е възможно още повече. Много обичах Айшин, но и двамата знаехме, че от мен зависи положението да бъде още по-добро. Някъде по пътя бе станало недоразумение. Тя смяташе, че трябва не да намаля алкохола, а напълно да го спра, че ще постигна тази трудна цел само с помощта на любимия човек, с нейната любов и заради самата нея. Чувствах се притиснат. Отначало тя искаше да спра пиенето заради здравето ми, после заради отношенията ни и накрая съвсем неусетно се оказа, че алкохолът не е мой проблем, а неин.
Един ден с червено отбелязах на календара голям кръст. Това ново отброяване на времето, което съвсем случайно съвпадна с 22-и февруари, от две гледни точки бе по-различно от предишните. Първо, преди съвсем честно спирах пиенето, а сега спрях пиенето честно. Второ, за разлика от друг път останах докрай верен на тази клетва. На 22.02.2001 г. съдът ни разведе само в едно съдебно заседание и до 22.02. 2002 г. в присъствието на Айшин не сложих нито глътка алкохол в устата си. И тъй като от тази дата до днес повече не сме се виждали, може да се, каже че в нейните очи останах достоен човек.
Известно време с радост и удивление Айшин наблюдаваше тази внезапна и категорична промяна в мен. Обаче не след дълго радостта й бе заменена от съмнения. И все пак никога не прекрачи границата, не се опита да изкара истината наяве и не се направи на детектив. Въпреки че следеше всяка моя крачка, никога не се разрови в онова, което правех през деня извън нейния контрол. Не знам дали през онези дни Айшин се бе сетила за светеца с два гроба, но ето, че въображаемият кръг се завъртя и аз като баща ми се превърнах в две различни личности в двете половини на денонощието. Само че имаше една съществена разлика. Баща ми проявяваше търпение през деня и пиеше вечер. А аз, тъй като условията го налагаха, вършех нещата в обратна последователност — вечер проявявах търпение, а през деня пиех.
Човешкото тяло спотайва в себе си часовник, който може да работи не само от дясно наляво, а и от ляво надясно. Всичко зависи от начина, по който е навит. Аз например за не повече от две седмици съвсем бях свикнал с новата система. Беше цяло щастие, че нямах непрекъснато часове в университета. През деня не пропусках възможностите, които ме си предлагаха, и наоколо непрекъснато имаше пиене. Вечер вкъщи изтрезнявах, сякаш бях изпил кофа с ледена вода. Нощем проявявах търпение, а сутрин, веднага щом видех гърба на Айшин, започвах да пия. Според последните анализи стана ясно, че няма чак такова значение дали пия през деня, или през нощта. За да мога достойно да се справя поне с едното от състоянията, трябваше да разбутам другото. Противно на страховете ми при това подреждане на нещата не усещах болка нито в стомаха, нито в главата. Може би, когато човек вижда, че няма нищо по-добро, свиква с всичко.
Когато си създавах този нов ред, бях решил, че всичко ще стане по естествен път, но подцених ситуацията. Баща ми много добре знаеше, че светлите часове на деня не са подходящи за криене на тайни. Да товариш деня с тайните на нощта, бе толкова невъзможно, колкото да превърнеш агнето във вълк, да очакваш прохлада от лятното слънце или пък да накараш дете да забрави псувните, което е научило. Не само защото някой ти виси на главата и непрекъснато имаш важни задачи или защото си пред очите на хора. През деня големият град се превръща в гора с невидими същества. Скришом от всички скътвам в хралупата на някое дърво две–три тайни и щом си тръгна, някакви странни създания, без да видя откъде са изскочили, безшумно и подмолно ги открадват. В която и посока да се обърна, между клоните на дърветата виждам стотици присвити очи, заслепени от слънцето. Един ярък лъч мята стрелички във всички посоки и не мога да разбера кой, откъде и как ме гледа, с възхищение или със завист. Чувам шушукане и в същото време не мога да различа лицата на говорещите. Съзнавам, че мириша на алкохол, че от време на време провлачвам думите или пък вниманието ми е разконцентрирано, но не мога да определя точно кой и до каква степен го забелязва.