Мохамед тревожно обърна глава, но беше закъснял. Усети как храчката се залепи на челото му и след като остана така една-две минути, започна бавно да се стича към носа му. Още малко и щеше да повърне. Носилката се спусна още половин метър надолу. Вече лицата на децата долу се виждаха съвсем ясно. Учениците посрещаха с радостни възгласи героите, които слизаха от небето. Мохамед напразно се опитваше да измъкне ръцете си от въжетата и всеки момент щеше да се разплаче. Искаше да си мисли, че онова на челото му не е храчка, че онзи с лице като домат блъфира, но не успя да се убеди. Носилката се спусна още половин метър надолу и кълбестият облак се разлюля. Мохамед си представи как земята е подпряна на огромен стълб, как той се сгромолясва и идва краят на света. Ала преди да настъпи въображаемата катастрофа, носилката се заклатушка насам-натам и момчетата едва не излетяха от нея. Писъците долу се усилиха. Мохамед затвори очи, едното въже се скъса и носилката, в която висяха с главата надолу, се заби в земята от два метра височина. Онзи с лице като домат изпищя.
— Живи ли са? Живи ли са? — развика се учителката с острите нокти и вените й се издуха.
Служителите, които обучаваха децата, се разтичаха като пилци пред просо. Докато се опитваха да укротят питомците си, които се бяха струпали над пострадалите, единият от мъжете с големи мустаци внимателно обърна носилката и срещна два чифта очи — едните присвити от болка, другите ококорени от страх.
— Чичо, има ли храчка на лицето ми? — попита Мохамед, когато най-накрая от устата му, която непрекъснато се отваряше и затваряше, излезе някакъв звук.
Човекът бе изплашен до смърт, погледна лицето на детето с празен поглед и поклати глава. Ето, че беше номер! Отвързаха въжетата и когато махнаха одеялата, Мохамед гордо слезе от носилката. Кракът на онзи с лице като домат бе счупен и докато със същата носилка го откарваха в болницата, за първи път в живота си Мохамед успя да вкуси сладостта на усещането за смелост.
Апартамент №3: Фризьорски салон „Джемал и Джелал“
— Умирам да разбера кой е изтипосал този надпис на стената? Не ми е ясно подиграва ли ни се, или самият той се е побъркал? Честна дума, нямам търпение да видя какво ще се случи. Снощи моята булгурка не се появи. Очите ми изтекоха в очакване. Толкова съм свикнал всяка вечер да идва и да си хвърля тук боклука, че ако още един ден не дойде, ще ми домъчнее за нея. Мисля си дали пък не е приела този надпис за истина. Може, може, не е невъзможно. Това тук е Турция. Западняците си свършиха работата на Луната и в момента парцелират Марс, скоро ще започнат да клонират хора. Добре, а ние какво да правим през това време? Намираме в градината си светец. Дали пък не е някакво чудотворно цвете? Защо не ни приемат в Европейския съюз? Защо? Когато на Европа й потрябват светци, тогава ще ни приемат.
Чуха се хихикания, ала Джемал не се обиди от нелепата намеса в монолога му.
— Да ви кажа, въобще няма да се учудя, ако скоро се организира спешно събрание в блока. Ще се съберем в дома на господин Хаджи със специален дневен ред, посветен на светците. Момче, ела да пръснеш малко! Острата миризма на спрей против насекоми, с който снощи напръскаха навсякъде, още не се бе разнесла напълно. Сутринта по земята имаше десетки измрели буболечки. Изметоха; ги, преди да дойдат клиентите, и ги изсипаха в кутията, където изхвърляха остатъците от косите.
— Ще седнем около кръглата маса в хола на господин Хаджи продължи Джемал и изсипа ролките от плетената кошница. — Ще отидем изтупани с костюм и вратовръзка. Дори Хигиен Тижен ще изпълзи от убежището си. Неспокойна и намусена, ще седне на някой стол в ъгъла, готова всеки момент да избухне.
Взе един спрей за блясък на косата и го пъхна в кошницата.
— Ще дойде и бедният студент от приземния етаж заедно с огромното си куче. Разбира се, хич не му пука за светеца. Важното е да похапнат на аванта.
Мушна през дупката на кошницата един тънък дълъг гребен с гъсти зъбци, а до него намести оранжева ролка с бодлички, за да демонстрира къде ще се настани Габа.
— Добре де, а с какво ще ви черпят? — попита леко кривогледата блондинка, която идваше веднъж седмично за боя на корените. Никой не можа да я убеди, че не е необходимо да го прави толкова често. Гледаше бамбуковата кошница с любопитство сякаш очакваше всеки момент отвътре да изскочи Малечко Палечко.
— И ти си една — наежи се Джемал. — Да не отиваме на сватба! Става дума за събрание на блока.