— Тези неща не важат за моето куче. Габа не е турско куче. Той е роден в Швейцария — каза дългият тънък гребен с гъсти зъбци.
Жените, които седяха пред огледалото, погледнаха със симпатия голямата оранжева ролка с бодлички.
— Господин Хаджи, както знаете, и седемте пазачи в рая имат кучета — атакува Синята Метреса.
— Добре, добре — съгласи се четката с кокалена дръжка. — Но от днес нататък всеки ден ще къпете това куче. Една бълха да няма по него. Разбира се, и никакви въшки. И… веднага трябва да се отървете от тези буболечки. Всички апартаменти отгоре до долу да бъдат добре напръскани и обезпаразитени. Точка седма: Оттук нататък в блока категорично няма да бъдат допускани просяци, амбулантни търговци, продавачи с ръчни колички.
— Тук попаднахте право в целта, господине — намесиха се съпрузите четка за боя и ножица.
— И последно, точка осма: Оттук нататък боклукът на блока ще се прибира редовно. В радиус от петнайсет метра от гроба на светеца ще се начертае кръг. И в този кръг няма да бъде оставяна нито една торба с боклук. Ще се обръща изключително внимание на хигиената в блока, наоколо ще блести от чистота. Ще се направи всичко необходимо, за да може тази отвратителна миризма, която господства над Двореца на бълхите, да изчезне. На нас и душите ни се вмирисаха, но поне със светеца да не се случи същото!
Докато изричаше тези думи, Джемал установи, че е забравил Мерйем. До кошницата с ролки веднага сложи маша за извиване на мигли. Но тъкмо се канеше да заговори от нейно име, когато зад него се чу страхотен трясък. Джелал, който никак не харесваше тази игра, от притеснение изпусна сешоара с дифузер. Като видя, че изведнъж всички погледи се насочиха към него, се изчерви от срам. Без да вдигне сешоара от земята, промърмори:
— Аз излизам, имам нужда от чист въздух — и с бързи крачки се отправи към вратата.
— Джелал, не се сърди! — извика леко кривогледата блондинка, когато вратата след Джелал се затвори. — Май няма други близнаци с толкова различни характери. Да имаше поне едно нещо, по което да си приличате!
В салона като буреносен облак се възцари напрежение. Всички участници, които стояха около плетената кошница, се превърнаха в безжизнени вещи, каквито всъщност си бяха.
Апартамент № 7: Синята Метреса и аз
Тази вечер чаках Синята Метреса. Беше напръскала навсякъде срещу буболечки. Попита ме дали може да остане при мен, докато апартаментът й се отмирише. Отговорих й, че съм любител на буболечките. Тя се засмя. Когато видя синьото сирене и чинията със сьомга, лицето й засия от радост.
— Забогатявам — казах аз. — Тази сутрин се отби Мерйем. Изпратила я жената от апартамент №9. Искала да преподавам уроци по английски на дъщеря й. Досега никога не бях ходил у тях. За последен път преподавах уроци, когато бях студент. Но съвсем необяснимо за мен, жената ми предложи доста добро заплащане на час.
— Вероятно защото не обича дъщеря й да излиза извън апартамента — каза Синята Метреса.
— Добре де, какво значение има? Ще й преподавам у тях.
Тя вдигна рамене.
— Може би предпочита учителят й да е от този блок — каза, докато слагаше едно доста голямо парче сирене в устата си. — А може би и тя е влюбена в теб като мен!
Когато се смее, белегът на лявата й буза се очертава доста ясно. Харесва ми да докосвам този белег. Хванах я за ръката, издърпах я и я замъкнах вътре. Обичам вкуса, който езикът й оставя на моя.
— Знаеш ли, мен ме отгледа дядо ми — при тези думи хвана пръстите, с които галех бузата й, и ги постави на устните си. Запалих цигара и се облегнах назад. В леглото обичам глезотиите на жените. След толкова време, благодарение на Синята Метреса, отново започнах да си лягам в спалнята, която беше твърде голяма за мен.
— Беше изключително умен и образован мъж. Майка ми и баща ми въобще не се разбираха. У дома непрекъснато имаше кавги. Когато бях на четири годинки, те се разведоха. След няколко години и двамата се ожениха повторно. Тогава дядо предложил на мама:
— Нека ние да отгледаме това клето създание! Ти си създай собствен дом, пък когато ти се иска, идвай да виждаш дъщеря си.
Майка ми приела предложението и добре, че се е съгласила. Много обичах дядо. Ако не си бе отишъл толкова рано, сега щях да съм на съвсем друго място. Когато дядо почина, останахме двете с баба. Тя също не беше лош човек, обичах и нея, но не както обичах дядо. Върнах се при майка ми. Не знам дали ще ми повярваш, но и аз като Хигиен Тижен, дето не напуска дома си, в продължение на две години, точно в онази младежка възраст, не прекрачих прага на къщата. Не от страст към чистотата или нещо подобно. Ако ме питаш защо, и аз не знам причината. За училище не можеше й дума да става, не исках да изляза дори на улицата. Не, че не ме интересуваше какво става навън. Интересуваше ме, но местата, които исках да видя, не бяха там. Майка ми имаше две деца. Занимавах се с тях. И двамата с мъжа й какво ли не правиха, само и само да ме накарат да се разходя. Като се замисли човек, младите искат да излизат, а родителите не им разрешават. А у нас беше точно обратното. Както и да е. И така, една сутрин бяхме седнали да закусвахме. Майка ми и мъжът й си говореха, че трябва да се плати сметката за телефона. Не знам как точно се случи, но изведнъж им предложих: