Дядо ми твърдеше, че когато човек умре, всъщност не умира, а отново идва на бял свят било като човек, било като животно. Че всеки път има различна външност. Дали ще е магаре, лебед, пеперуда или жаба, е въпрос на късмет. И за да няма сръдни, вместо нас умира паметта ни, за да не можем да си спомним какви сме били навремето. За да не си спомняме и да не се притесняваме от онова, което ни СЯ е случило. Знаеш ли кое е най-хубавото нещо, което си спомням от моето детство? Докато се разхождаме с дядо ми, хванати за ръка, поздравявахме всяко животно, което срещахме по пътя си. Дядо ми се провикваше към котките, кучетата, врабчетата, магаретата, скакалците: „Ехо, какво ново“? Аз се присъединявах към него и му пригласях: „О, какво ново, приятелю?“ Това много ми харесваше. Заливах се от смях.
Погалих заобления й мекичък корем, скрит под чаршафа, който здраво стискаше.
— Накратко, когато виждах на улицата кон, го поздравявах, без да се замисля. И когато започвах да си говоря с коня, Лилавия принц ми се подиграваше. Подценяваше ме. Казваше ми обидни неща. Изпепели ми сърцето. И щом почнеше — край нямаше. След време, когато видеше на пътя магаре, жестоко ми се присмиваше: „Хайде, тичай да целунеш ръка на дядо си“! Накрая ми писна от него. Разбрах, че не обичам този Лилав принц. Разбрах, че на него не му пука, задето наранява душата ми. Явно не можех да изкарам живота си с него. Реших да се разделим. Отначало не повярва и го удари на шега: „Колко си била докачлива“ — каза и реши, че номерът ще мине. После, като видя, че говоря сериозно, започна да става агресивен. Какви заплахи ми отправяше само! Веднъж, докато си вечеряхме вкъщи, пристигна, облегна се на вратата и започна да звъни… Вторият ми баща излезе навън. Обиждаше и него. Подадох се на вратата, а той ме хвана за ръката и ме издърпа навън. Така миришеше на алкохол, сякаш бе паднал в казана с ракия. Каза ми: „Виж какво, ако ме зарежеш, ще ти нарежа лицето. Заклевам се, че ще ти нарежа лицето“ — точно това бяха думите му. „Не си прави труда, аз ще го направя“ — отвърнах. Зная, че няма да ми повярваш. И аз не си вярвам. Не знам защо казах това, въобще как се случи. Бях на седемнайсет години. Все още ми се случват такива работи. Понякога, като ме заболи душата, без да се замисля, такива ги върша, че вредя на себе си. Не го правя нарочно. След като го направя, се смайвам, питам се как съм могла да си причиня това. Само че, докато го правя, не мисля за нищо. Разбираш ли?
Ако се замисля, няма да го направя, не е ли така?
Усмихнах се. Единият край на наивността стига до непредпазливост, а другият — до невинността. Непредпазливостта е недостатък, по на този свят няма нещо по-изкусително от непорочността.
— Майка ми и вторият ми баща стояха зад врата и подслушваха. При нужда щяха да се намесят. Явно не разбираха какво правя. Естествено, не държах нож или нещо подобно. В косата си имах само един фуркет за кок. Беше доста остър. Косата ми бе толкова гъста, че с нищо друго не можех да я захвана. Както и да е, извадих фуркета. Беше ми притъмняло пред очите. Хванах и наслуки одрах дясната си буза. Опипах с пръсти резката, направих още една над нея. Аз не се виждах, но гледах лицето на Лилавия принц. Кълна се, прежълтя като лимон. Започна да крещи, за да ме спре. Майка ми изтича и се разпищя. Тогава разбрах, че не изглеждам добре. Доста зле се бях нарязала. Вторият ми баща дойде и започна да блъска и ругае Лилавия принц. Помисли, че той го е направил. А и Лилавия принц си мълчеше, не казваше, че не е той. Все още беше в шок. Както и да е, докато вторият ми баща го налагаше, ние — майка ми, двата дребосъка и аз се метнахме на едно такси и право в спешното. Не можех да повярвам, че не ми пука. Само че болката идва по-късно. И така, нахълтахме вътре. Докторът в спешното беше едър мъж. Разбрах, че той е от кръвната група на дядо ми. Разговаряше с мен много мило. Отначало помисли, че някой друг ми е причинил това, и се опита да разбере какво е станало. После, когато чу, че аз сама съм се нарязала, страшно се вбеси, кипна и ми наговори каквото му дойде на ум. Но езикът му бе толкова сладък, че обикнах дори ругатните му. Сложиха ми упойка и когато се събудих, раните ми вече бяха зашити. Точно преди да си тръгнем, дойде при мен, взе ръката ми и заговори:
— Моя малка откачалке, след като си направила тази щуротия и си нарязала красивото си лице, не си и помисляй да се вразумиш. Най-лошото, което можеш да сториш след тази дивотия, е да си събереш акъла в главата. Ето тогава много ще страдаш, и то ненужно. Ще бъде безсмислено. Бъди винаги себе си и си остани откачалка! Обещаваш ли?