Джелал кимна в знак на потвърждение, което според него бе напълно достатъчно.
— Боклучко нападаше всичко, което бе за ядене, научи се да яде от храната на котките от апартамент №2. Но когато Пророкът на Котките му тегли един хубав пердах, с наведена глава се върна при нас. Дойде и хубавичко дояде остатъците от нашата храна. Изблиза дори остатъците от яденето на Джелал. Дадохме му пържени картофки, не ги хареса много, много, но и тях ги омете. Зарязахме си работата и с ужас наблюдавахме животното. Обзаложихме се кога точно ще се пръсне.
Не само жените пред огледалото, дори маникюристката, въпреки че беше слушала тази история най-малко четирийсет пъти, и помощниците следяха с интерес разказа на Джемал. Може би не беше чак толкова добър фризьор като брат си, но като дойдеше ред за разтягане на локуми, нямаше равен на себе си. Учудващо, но по отношение на приказките беше майстор. Сега, ако можеше да го пуснат в някоя страна, дето трудно може да се открие на картата, само за да разбере какво говорят хората около него и за да пуска лафове, за нула време щеше да говори свободно чуждия език. Тъй като дълго живя в Австралия, турският му не беше на ниво, но за пет години изцяло го усъвършенства. Единственият проблем бе акцентът му, който го издаваше. Ала Джелал не беше съвсем сигурен дали по-малкият му брат, с когото имаха три минути и половина разлика, все още говореше с акцент, защото не успяваше да се справи с него, или просто си мислеше, че така е по интересен на клиентките.
Натъпка се до насита, след което стана и се протегна. Само че не можеше да ходи. Беше се превърнал в огромен търбух и не можеше крачка да направи. Тръгна, влачейки корем. А ние — след него. Излезе навън, затъркаля се към градината и скочи на оградата. Само какъв скок направи. Толкова бе натежал, че коремът му се закачи и без малко да падне. Решихме, че вече ще се свие на кълбо и ще заспи, че два дни няма да се съвземе. Няма такова нещо. Знаете ли какво направи? Скочи от другата страна на оградата. Там бе оставен някакъв плик с боклук. За съжаление започнахме да живеем сред боклуците. Взе, че си набута главата в плика и започна да рови в сметта. Погледнахме и какво да видим, беше намерил купчина глави от риба и лакомо си гризкаше. Не знам какво още е ял след това. На нас ни прилоша. Колкото повече ядеше, толкова по-тежко ни ставаше. Не можахме да издържим и побягнахме, скрихме се вътре. Честна дума, още е пред очите ми, все едно че бе вчера, направо се страхувам от този сладур. Чували сме за много котки, които, като останат гладни, и изяждат стопаните си. Боклучко обаче дори с пълен стомах може да изяде всички нас, да ни схруска. И като капак да си дояде с остатъците от бунището.