Очите на Мерйем непрекъснато се насълзяваха, през цялото време й ставаше лошо. Макар да не обръщаше внимание на сълзите, позивите за повръщане приемаше като съобщения от бебето в корема й. „Видяхте ли, казваше тя и непрекъснато сключваше ръце на корема си: Дори това неродено дете не иска да се раздели с креслата“. Мерйем толкова много плака и толкова много повръща, че в края на деня стани безспорен победител. Тръгвайки си от апартамент №1 в Двореца на бълхите, майсторът на мебели, който бе и неин братовчед, кипеше от яд, че бе нарушил старото правило в търговията „в никакъв случай не работи с роднини“, а хамалите, чиято надница бе намаляла, и въпреки случилото се не проявиха никакво разбиране към него и на изпроводяк се разделиха с кавга. Мерйем бе победител, но всъщност бе останал един сериозен проблем. Чудеха се как да настанят заедно с двете гарнитури в и без това тесния портиерски апартамент. Ала тя не се отказа. Използва всеки сантиметър от хола и нареди като вагони два тройни дивана, два двойни и шест кресла. Между тях сложи малките си масички и така успя да вмести всичко в 20 квадратни метра. Най-голямата грешка, която Мохамед допусна тази сутрин, бе че, докато обявяваше намерението си да не ходи на училище, се настани зад един от въпросните вагони.
— Ще отидеш и ще припкаш дори — каза Мерйем и докато буташе с крак креслата, приготвяше сандвич на сина си.
Направи тост със сирене — между две филийки хляб сложи парче бяло сирене, резен домат и три стръкчета магданоз. Прибави някакъв плод и пари колкото за един айрян, който Мохамед купуваше от лавката в училището. Там също правеха тостове, които определено бяха по-вкусни, а освен това и топли. Макар сто пъти да бе казвал на майка си да не му прави сандвич, Мохамед така и не успя да я убеди поне да не слагаше този домат! Хайде, домата щеше да преглътне, ами каква работа имаше там магданозът? Ала наумеше ли си нещо, Мерйем никога не се отказваше. Ако се случеше да се сблъска с аргумент, обратен на това, което бе решила, се затваряше като охлюв в дълбоката тишина на собствената си черупка и не излизаше оттам, докато опонентът й не се предадеше. И тъй като кой знае в кое ъгълче на паметта си бе записала, че сандвичите трябва да се приготвят по този начин, нямаше никаква вероятност да промени мнението си. Всяка сутрин точно пет месеца и една седмица правеше тост, в който слагаше резен домат и три стръка магданоз. Мохамед обаче смяташе, че в сандвичите, които пет дни в седмицата носеше в училище и на всичко отгоре бе принуден да изяжда без остатък, майка му слагаше не само домати и магданоз, а и очите и ушите си. Не можеше да се отърве от мисълта, че ако не изяде сандвича или пък направи някоя беля, червеното доматено око и зеленото магданозено ухо тутакси ще съобщят на майка му.
Всъщност всяка сутрин, преди да тръгне на училище, не само не роптаеше срещу филийките хляб, а напротив — много ги обичаше. По онова време на закуска крайчетата на хляба бяха за него. Докато Мерйем му ги подаваше, не пропускаше да махне от тях залепеното оръфано листче. Казваше му, че това е писмо от дъщерята на хлебаря. То стоеше настрана, докато Мохамед приключеше със закуската. Чак тогава можеше да научи какво пише в него. Така че ядеше и не се мусеше. Освен това задължително трябваше да изяде и едно сварено яйце, но заради писмото обираше и последната трохичка от закуската, без да наднича. Когато моментът настъпеше, понеже Мерйем незнайно защо изпитваше удоволствие да подклажда любопитството на сина си, първо разтребваше масата, сипваше си чай и наслаждавайки се на всяка дума, сякаш бонбон й се топеше в устата, прочиташе писмото.
Дъщерята на хлебаря беше самотно дете. Нямаше никакви приятели, нито братя, нито сестри. Нощем, докато баща й печеше хляб, тя стоеше съвсем сама между чувалите с брашно и тайно пишеше писма на Мохамед. Майка й бе починала още в родилния дом, а баща й се бе оженил повторно. Мащехата й вместо сърце имаше камък в гърдите и непрекъснато я тормозеше. Клетото момиченце при всяка възможност бягаше от къщи и прекарваше по-голяма част от времето при баща си в пекарната. Свиваше се до пещта, където ухаеше на топъл хляб и гевреци със сусам. Мерйем не спираше да чете, а на Мохамед дори и през ум не му минаваше да попита как се събират всички тези подробности на мъничкото листче. Още докато беше съвсем малък, хлябът бе свещен и всяко изписано късче хартия само по себе си бе тайнство. Така невидимото вълшебство и на хляба, и на писмото, лепнато за крайшника, обгръщаше с магичен ореол момиченцето на хлебаря.