И преди се бяха случвали подобни неща. Торбите с боклук, които обитателите на блока оставяха пред вратата, изчезваха още преди Мерйем да успее да ги събере. Но тъй като и без това искаха да се отърват от боклука, на никого не му пукаше и не се интересуваше кой и с какви намерения би могъл да го вземе. Този път обаче ситуацията бе по-различна. Сега Зерен си искаше боклука обратно.
Изведнъж изчезналият плик с боклук й се видя като тайнствена кутия, като запечатано с восъчен печат писмо. За нея той се превърна в нещо, което чужди хора не трябваше да видят, нещо съкровено за собственика, което светкавично изчезна, без да бъде преровено и разчовъркано. Колкото повече боклукът стои пред вратата, толкова по-близък ни става. Той ни принадлежи, свързан е с нас. Когато стигне до контейнерите за смет, вече няма връзка с нас, става анонимен. Вярно, онези, които се изхранват от кофите, в зависимост от предпочитанията си пъхат мръсните си ръце в контейнерите по средата на улиците, в купищата боклук, които се трупат под път и над път, или в сметищата в край града. Ала ако някой отвори плика със смет пред вратата ни, на всичко отгоре вземе да го отмъкне оттам, това се смята за посегателство върху личните ни тайни.
В продължение на цял час търча нагоре-надолу из целия блок, огледа навсякъде, където й дойдеше на ум, усъмни се във всеки. По едно време заподозря, че пликовете с боклук пред вратите, точно като изворната вода, която се влива в реката, се трупат на едно определено място. Затова излезе навън и се порови в събралата се до оградата купчина смет. Но ето, земята сякаш се бе отворила и жълтия плик с боклук, завързан с връвчица, бе изчезнал без звук и без стон. И тъй като портиерът и семейството му бяха на село, оставаше само една възможност — отсрещният апартамент! Хвана мъжа си и двете си дъщери и хукна към фризьорския салон, откъдето излезе с празни ръце и с разбити нерви. И сякаш не бе достатъчно, че пликът боклук заедно със снимката на Хюдхюд Хамди се изпари, а на всичко отгоре и онзи отракан фризьор й наговори куп глупости.
Точно през онези дни Зерен Огненотемпераментова си купи едно безполезно канарче. А преди канарчето имаше рибки. Бяха най-различни видове и цветове.
Всъщност цялата истина бе, че дълго отрича психическото заболяване на по-голямата си дъщеря и чак до деня, в който прие този факт, Зерен Огненотемпераментова нямаше какъвто и да е интерес към рибките. Тя обичаше дъщеря си повече от всичко. По времето, когато неописуемо кривият нос на сина й започна да става огромен, бе започнала да отдава цялата си любов и внимание на нея. Както сега, така и преди тридесет и една годишната Зейнеп Огненотемпераментова беше много по-енергична от брат си и сестра си, както и много по-контактна и оправна. На единайсет години искаше да стане директор в училището на майка си, да стане пожарникар и да изпръска цялата вода от Дирекцията по управление на водите върху покривите на къщите в града. Искаше да безделничи като брат си, да плете дантели като по-малката си сестра и в същото време като бащата на най-добрата си съученичка и приятелка да стане театрална актриса. И на двайсет и една с нищо не се бе променила. Все още се опитваше да стане нещо повече от всички наоколо. Един ден бе разпределила цялото си време по часове. Всеки отрязък от време бе разделила на по-малки части, с цел да успее да изпълни различни задачи. Правеше ту това, ту онова и най-странното в цялата работа бе, че с повече от нещата се справяше успешно. Умът й беше остър като бръснач и Зерен се ласкаеше, че тъкмо тя й е предала тези гени. Ала беше и много нещастна. Нито едно от качествата, коти притежаваше, не й стигаше. Нямаше едно нещо в живота, което да я завладее напълно, та да постигне онова състояние, което се нарича „завършеност“. За нея нямаше море. Имаше безчет безкрайни морета, всяко едно от които течеше в различна посока, дори само едно море водата пак течеше в различни посоки. Вълните стигаха до брега и се разбиваха на пяна и на хиляди пръски. По същия начин нямаше и Истанбул. Имаше десетки, стотици, хиляди, милиони хора, общества и прослойки. „Плюсовете“ отнасяха „минусите“ насрещният вятър възпираше напредъка на всяка от тях и тъй като нито една група не бе достатъчно силна, за да повлияе на други, края на краищата градът продължаваше да съществува, но постоянно намаляваше. Точно както при вълните, Истанбул всъщност беше парче от цялото — това, което оставаше след изгризаното от мишките, изкълваното от чайките; знанията на жителите, движението на колите, товарът на корабите, първата глътка въздух, която поемат бебетата, които се раждат на всеки час, непрекъснато се разпръсваше на парченца, намаляваше и не достигаше, за да бъде едно цяло. Когато Зейнеп Огненотемпераментова получи първата си криза, беше на двайсет и две.