За Зелиш Огненотемпераментова страхът бе нещо абстрактно. Също като въздуха — хем беше навсякъде, хем не можеше да бъде пипнат с ръка. Беше нещо много по-далечно от възможността да подновят делото за подкуп, от това да сложат белезници на някого заради дългове на комар или пък крайни ислямисти да вземат управлението в свои ръце. Защото страхът не е извън човека, страхът се спотайва в него. Страхът, тревогата и мнителността се подхранват от „ужаса да не би всяко нещо да бъде по-различно“. (Домът, приятелите ти, тялото ти, семейството ти… Те са твои, но за съжаление един ден могат да ти бъдат отнети!) И като говорим за страха, той се подхранва от „ужаса, че може би нищо няма да се промени“. (Ето домът ти, приятелите ти, тялото ти, семейството ти… Те са твои и за съжаление това може завинаги да остане така!) Докато учеше в прогимназията, няколко пъти гостува на свои приятелки. За Зелиш Огненотемпераментова, която до този момент при споменаване на думата „майка“, си представяше копието на своята майка, когато се каже баща — копието на собствения си баща, и при думата „семейство“ — копието на своето семейство, възможността при тези посещения да види семейства, майки, бащи, които да не приличат на нейните, бе повратна точка в живота й. От този момент нататък, срамът който изпитваше от семейството си, непрекъснато нарастваше като тайно повишаваща се лихва на парична глоба.
Срамежливо изречените слова на пелтечещия физик от училище, висяха като обица на ухото на Зелиш Огненотемпераментова: „Да прикккачим съдддовете на двввете течччности, коиттто са на едднно и сссъщо ниввво и имат еднаккква плътттност. Да изчччакаме течносттта от едддиния съд да пппремине в дддругия“. Точно така говореше. Казваше това, след което добавяше: „Аккко иссскате да не чччакаме напразззно. Не забббравяйте дддеца, вввинаги отттгоре нна дддолу и от мннгогото към малкото… В обббратния случчай няммма трансфффер от едддното към дддугото“. Според Зелиш Огненотемпераментова концентрацията на страх в дома й и извън него беше една и съща. Въпреки това не можа да събере смелост да се махне от апартамент №4 в Двореца на бълхите. Много пъти досега бе кроила планове. Проблемът бе, че всъщност искаше да се изнесе, а не да избяга, а все още нямаше никаква идея къде да отиде и какво да прави.
Зерен Огненотемпераментова не можа да открие друга особеност на малката си дъщеря, освен тази, че при вида на кръв или цвят на кръв веднага припадаше. И без това нямаше никакви очаквания за нея. Единственият й проблем бе, че холът, който беше препълнен с капризни и красиви декоративни растения имаше нужда от повече слънце.
Както погледите на хората, така и слънчевите лъчи не можеха да проникнат лесно през завесите в апартамент №4, затова всички декоративни растения едно по едно постепенно увяхнаха. С времето и рибките в аквариума претърпяха доста загуби. И канарчето бе разкъсано от племето на Пророка на Котките. Вярно, сега в същата клетка имаше ново канарче, но по необясними причини не бе запяло нито веднъж.
Апартамент №3: Фризьорски салон „Джемал и Джелал“
Когато видяха, че жената, за която злословиха преди малко, се появи на вратата, всички във фризьорския салон изпаднаха в неловко мълчание, като че бяха хванати на местопрестъплението. Когато само преди две-три минути си говорил за някого каквото ти падне и въобще не си го очаквал, а той внезапно изникне пред теб и се налага да го погледнеш в очите, започваш да си мислиш, че става нещо подозрително. Когато влезе, Хигиен Тижен сякаш знаеше, че се споменава името й. Унесени в дръзки клюки по неин адрес, жените в салона не само не съумяха да променят изражението си. Нещо повече. Да видиш някого, който месеци наред не е излизал от дома си, че посещава последното място в „списъка на вероятните места, където би могъл да се отбие, ако случайно един ден прекрачи прага навън“, бе също ужасно объркващо.
Пръв се опомни Джемал. Той тръгна към вратата и каза с леко закачлив глас, без да съобрази колко нелюбезно бе от негова страна да се обърне по име към човек, когото не познава: