— Заповядайте, госпожо Хигиен. — Такива са страничните ефекти на клюкарстването — колкото повече злословите по адрес на някого, толкова повече ви се струва, че го познавате отблизо. Ако Джемал можеше да получи някакво, макар и дребно, потвърждение за близостта си с Хигиен Тижен, вероятно щеше да се увлече и дори да я упрекне задето толкова време не е идвала. Ала не стана така. Понеже фамилиарното му отношение съвсем не допадна на жената срещу него, тя го изгледа смразяващо от главата до петите, след което, без да каже каквото й да било, отмести поглед и започна да оглежда наоколо. Вгледа се по ред: във връхчетата коса, които не бяха изметени; в изхабените и избелели от непрекъснато пране хавлиени кърпи; в петната по мушамите с леопардови шарки, завързани на вратовете на клиентките; в леко спуканото в единия край огледало; изпопадалите в ъгъла на плота умрели комари; наредените върху него кутии от една и съща марка гел за коса; праха по рафтовете, където бяха подредени пяната за коса и брилянтина; топките косми, останали в четките за коса; дунапренът, който стърчеше от накъсаните кресла, разхвърляните навсякъде вещи; триетажната количка на колелца на маникюристката, на която имаше мръсна сапунена вода… Усещането от обстановката бе толкова отблъскващо, желанието й веднага да напусне това място бе толкова явно, че докато я гледаше, Джемал почувства нейното пренебрежение към работното му място и към него самия. Преглътна думите, с които мислеше да я посрещне, и потъна в мълчание.
Всъщност Хигиен Тижен не си тръгна с гръм и трясък, както очакваше Джемал. Стоеше като закована и не можеше да направи крачка нито напред, нито назад. Когато преодоля изумлението си, изостави щателния си обзор и за да не гледа повече този отвратителен и хаотичен свят, който я заобикаляше, плъзна поглед навън през отворения прозорец. И именно в този момент забеляза домашната си помощница, която бе слязла в градината, за да събере дрехите. Жената, чието недоволство съвсем ясно бе изписано в гуреливите й очи, също я бе зърнала. Беше толкова уморена, че нямаше сили да се учуди какво прави Хигиен Тижен там. Остави препълнената кошница с пране, която преди това стискаше здраво до гърдите си, навря през отворения прозорец покритата си с лимоненожълта кърпа глава и отегчено промърмори:
— Аз си тръгвам госпожо Хигиен, имам си семейство и деца. — Но тъй като не можа да направи смислена връзка между създалото се положение и думите, които излизаха от устата й, изпита потребност да добави: — Това е последната кошница, събрах всички дрехи. Ще се кача горе и ще ги оставя. И без това слязох пет пъти. Да не чакам до четвъртък. А и този квартал ми е много далеч.
Въпреки че леко свъси вежди, госпожа Хигиен се задоволи да кимне, без да каже дори дума. Объркването, изписано на лицето й, не даваше възможност да се разгадаят мислите, които минаваха през ума й, но нямаше как да не се забележи притеснението от факта, че се намираше тук сред съвършено непознати хора. Продължи да стои като закована до момента, в който в желанието си да я спаси от това конфузно положение, поправяйки моста, който неговият близнак в опитите си да изгради го бе срутил, Джелал бавно се приближи до нея и с дружелюбен тон, който предполагаше доверие, я попита какво би искала да бъде направено на косата й. Погледът й остана вторачен в празното пространство, откъдето преди малко си бе тръгнала домашната й помощница. Най-накрая бавно обърна глава, погледна Джелал и успя да промълви:
— Не аз, дъщеря ми.
И за да стане ясно какво точно има предвид, лекичко се дръпна настрани. Чак тогава всички в салона забелязаха нежното и крехко момиченце с къдрава абаносовочерна коса. В пълен контраст с косата, кожата й бе снежнобяла, огромните й очи не бяха кафяви, сиви или някакъв друг цвят, а катраненочерни и без да се стрелкат насам-натам, гледаха човека в зениците. Косата й бе мокра. От къдриците й се стичаше вода, която оставяше огромни следи по раменете й. Създаваше усещането, че докато е идвала, я е навалял летният дъжд.
Докато Джелал настаняваше малката си клиентка пред огледалото, Джемал покани майката на детето да седне на креслото. Хигиен Тижен не седна веднага. Първо постоя права, неспокойна и недоволна в продължение на пет-десет секунди. После, след като разбра, че е победена, с нежелание се отпусна в най-близкото от предложените й кресла. Маникюристката имаше навика да пита всяка клиентка дали иска маникюр трийсет секунди след влизането й в салона. Когато застана до Хигиен Тижен, тя се бе вторачила в едно петно на пода, а мислите й се рееха незнайно къде. Като чу отправения към нея въпрос, сякаш докосната от невидима мишка, тя с отвращение дръпна ръце и веднага ги скри зад себе си. Маникюристката, която не очакваше толкова бърза и странна реакция, се върна обратно, без да се оглежда. Само че още преди да седне на мястото си, едно червейче зачовърка съзнанието й. Дано не бе сгафила нещата! Дали пък вместо: „Хигиен Тижен“ от устата й не се бе изплъзнало: „госпожо Хигиена“? Дали пък жената не се начумери така заради това? Опитваше се да си спомни и колкото и да се напрягаше, оставаше с убеждението, че е оплела конците. Защото мозъкът беше орган, който в основната си е песимист. И когато започне да се колебае между две противоположни възможности, дава предимство на отрицателната. Колкото повече се замисляше маникюристката, толкова повече се уверяваше, че е направила голям гаф. За миг си помисли да се върне и да се извини. Ала това, с което се задоволи, бе да се свие зад триетажната количка, в която държеше материалите си за маникюр, след което незабелязано се огледа, за да види дали някой друг е чул грешката й.