— Знаеш ли, като малка и аз бях хванала въшки — каза Мадам Лелче въпреки смущението си от смеха на детето.
— Наистина ли? А на вас измислиха ли ви прякор? — попита Су и в същото време се опитваше да разбере кой е „дядото“ със свъсени вежди и рижа брада на колието на жената.
— Не. Имахме една перачка, слагаше децата на коленете си, ровеше в косата им и притискаше между ноктите си въшките, така ги убиваше. И моите въшки тя ги изтреби. Жалко, защото на майка ми й ставаше лошо. Беше деликатна жена, не можеше да понася такива неща. Такова й бе възпитанието. Ако една от розите увяхнеше, мама се разболяваше от тревога и не можеше да стане от леглото. Ако видеше някъде умряла мишка, дни наред не можеше да се съвземе. Може би е дошла на този свят в неподходящо време.
За миг синьо-сивите очи на жената се вледениха. С инстинкта на човек, който отдавна си е забранил да споменава минали имена и събития, усети, че ще нагази в забранената градина на паметта си и тутакси се върна към настоящето. Закачливо, сякаш имаха обща тайна, намигна на детето, което с късата си коса изглеждаше още по-малко.
— Като ти казват Битлису, не им обръщай внимание. В детството си всеки хваща въшки. И не само тогава. Човек въшлясва и като порасне. Откъде можеш да знаеш кой има въшки? Да не би да се виждат с просто око. Всички се изкарват по невинни и от ангелите, но със сигурност и те имат своите въшки.
На Су й допадна доброто намерение и дълбокия смисъл на думите, които чу. Веднага щом се качи на четвъртия етаж, натисна продължително звънеца на апартамента.
— Аз съъъм! — извика и се шмугна през вратата. Въпреки че се чудеше защо се бавят, Хигиен Тижен, изглежда, бе успяла да се отърси от безпокойството, което я бе завладяло в ранния следобед. Благодари на съседката си.
— Вижте колко е хубава с късата коса, много е шик! — отвърна Мадам Лелче. После се спогледаха притеснено с чувството, че трябва да си кажат още нещо, но не знаеха точно какво.
— Бих ви поканила, но още не сме приключили с чистенето — каза Хигиен Тижен. Нервната и напрегната жена от фризьорския салон сякаш се бе изпарила и на нейно място се бе появила стеснителна и затворена в себе си дама.
— Разбира се, разбира се. Довършете си чистенето. Само не се преуморявайте. Полегнете да си починете, днес доста се уморихте. Аз и без това имам работа.
До този момент не си бяха гостували. Понякога случайно се срещаха на стълбището и си разменяха по някоя дума.
— Нима може човек да заспи! — рязко отвърна Хигиен Тижен. — Имам ужасно главоболие от тази противна миризма. Съпругът ми казва, че преувеличавам. Според вас така ли е? Вие усещате миризмата, нали? А, госпожо Мадам, усещате ли миризмата на боклук?
През лицето на Мадам Лелче премина едва доловима сянка. Когато отново заговори, гласът й бе груб и дрезгав в синхрон с изпъкналите вени на бледите й ръце.
— Преди години брат ми беше отишъл в Кайро. Разказа, че малко след като слязъл от самолета, чул някакво бучене. Бученето на Кайро! Всъщност летището било доста далеч от града, но бученето се чувало на километри разстояние. Само се замислете. Какъв е този град според вас, какви трябва да са хората, дето живеят в него, та се тъпчат като сардели там? Нашият Истанбул не е ли същият, госпожо Хигиен? Кайро бучи, а Истанбул вони. Още преди да наближат града, чужденците долавят миризмата му. Ние, разбира се, не можем да я усетим. Казват, че змията обича мляко и го открива по мириса. Но дали докато плува в казана с мляко, усеща аромата му? Така че, жителите на Кайро сигурно не чуват бученето на града, а пък ние в Истанбул не долавяме миризмата му. А и това са стари градове. Когато бях млада, нямах представа, че Истанбул е толкова стар. Вероятно с годините се увеличава и боклукът. Вече не се ядосвам. И вие не се ядосвайте, госпожо Хигиен.
Хигиен Тижен премигна с дългите си мигли, красящи огромните й абаносови очи, с каквито бе дарила и дъщеря си, но тъй като не знаеше какво да отговори, между двете жени отново се възцари тишина. В подобни ситуации, когато всеки говори сякаш на чужд език, се промъква неловко мълчание. Междувременно продължиха да говорят още малко за времето, водата и боклука и много любезно си пожелаха приятен ден. После затвориха вратите на апартаментите си, като много внимаваха да не ги затръшнат. Ала не се върнаха към обичайните си занимания. Всяка стоеше, напрягайки слух, за да разбере по шума какво прави другата. Но колкото и да се мъчеха, нищо не успяха да чуят.