По това време следобед в апартамент №5 времето течеше бавно. Всеки ден се повтаряха в еднаква последователност един и същи неща. Сутрин майката отиваше на работа, бащата тръгваше да си търси работа, а дядото гледаше децата. Всеки ден, в един и същи час без изключение, когато останеха сами, малчуганите започваха да се карат заради някакво предаване по телевизията. Хаджи Хаджи не обичаше децата да гледат телевизия, но тъй като и без друго щяха да гледат, предпочиташе детските програми, които се излъчваха по няколко канала, или рисуваните филми. Само че децата настояваха да гледат сутрешната програма на една доста отракана водеща, която изваждаше на показ или червеното цвете, татуирано на пъпа й, или гърдите си чак до пъпа. Когато желанието им не се изпълняваше, ставаха непослушни и започваха да се бият, друг път обикаляха безцелно из къщи и се мусеха. В зависимост от настроението си Хаджи реагираше различно на тяхното поведение. Понякога се примиряваше с положението и докато малчуганите гледаха телевизия, четеше една от четирите си книги, които от години бяха точно толкова на брой. Друг път взимаше дистанционното и въпреки протестите на децата оставяше телевизора на програма, по която даваха рисуван филм, или пък, изчерпвайки докрай фантазията си, измисляше коя от коя по-трудни игри с намерението да отклони вниманието на внуците си в друга посока. Ала каквото и да правеше, не можеше да отнеме контрола от ръцете на децата и по-специално на най-големия си внук. Към обяд за възрастния човек настъпваше още по-тежък момент. От два месеца всеки делничен ден по това време децата разстилаха всички чаршафи, възглавници и завивки в средата на хола и играеха на „Осман“.
Преди два месеца бе прочел на внуците си първите три глави на една от четирите си книги. Казваше се „Как се роди една империя и защо тя рухна“? По време на почивките децата винаги реагираха по някакъв начин. Веднъж седемгодишният внук слушаше с изострено внимание и поклащаше глава, докато дядо му четеше. Имаше няколко теми, към които проявяваше интерес:
— С колко палатки туруците са дошли в Анадола?
— С хиляда — наслуки подхвърли Хаджи. Какво толкова, че отговори прибързано, нали целта бе да задоволи любопитството на детето.
— Колко човека е имало в тези хиляда палатки?
— Десет хиляди — извика Хаджи. Но когато усети гневните нотки в гласа му, внукът му се разпали още повече.
— Когато турците са пристигнали в Анадола, там имало е други хора?
— Не, не е имало. Избягали са — измърмори Хаджи.
— Добре де, турците в техните домовете ли са се настанили, или известно време са останали в палатките? Дали са направили първите си градове от тези палатки? Как ли са отбелязвали на картата град, който непрекъснато е променял местоположението си? Как…?
— Млъкни! — изрева Хажди и детето млъкна. Ала всички въпроси, които напираха в съзнанието му, продължиха да се въртят в устата му, минаваха през ноздрите му, оттам се катереха нагоре и се настаниха в очните дъна и в зениците на изумрудените му очи се появи любопитен, упорит, изпълнен с обвинение въпросителен блясък, който продължи да искри като светулка в лятна нощ.
За да не го гледа повече, старият човек с вяло очакване се обърна към по-малкия си внук. Но съдейки по неговото безразличие, реши, че от разказа, който бе чул, в съзнанието му се е запечатал единствено фактът, че в харема е имало куп наложници и че не е хубаво да се родиш на този свят като брат на султана. С последна капчица надежда Хаджи обърна поглед към най-малкото си внуче, което бе на пет години и половина. И точно тогава с блеснали от вълнение очи малкото момиченце скочи в скута на дядо си, сложи белите си ръчички на кръста му и с меден гласец заговори:
— Хайде, дядо, нека и ние да си направим палатка!
Вероятно, ако не му бе толкова досадно от липсата на интерес у внуците му, преди да се втурне към тази идея, Хаджи щеше да се позамисли. Но за да накаже другите две деца, светкавично прехвърли цялата си обич на най-малкото си внуче и след няколко минути се оказа в средата на хола между чаршафите и одеялата, правейки палатка. Щяха да имат палатка като на Осман.