Когато промените в температурата на водата преляха границите на моето търпение, излязох от банята. Болката в стомаха ми бе непоносима. Кухнята не беше малка. Но откакто с толкова гордост сложих в средата, където му е мястото, огромния хладилник, голям почти колкото бунгалата на брега, в които почиващите по крайбрежието курортисти с ограничени доходи се настаняват, тя сериозно се смали. Вместо да настоявам да измъкна от стария си дом онзи американски здравеняк, създаден, за да могат семейните ядра на потребителското общество да хранят огромната си челяд, която имаше нестихващ апетит, трябваше да си купя малък хладилник, каквито имаше в хотелските стаи или пък в апартаментите в Токио. По всяка вероятност щях да постъпя така, ако Айшин не бе възразила с думите: „Много е голям за теб“! Два пъти я чух да повтаря този израз, и то последователно — първия-я-я за двойното легло, и втория-я-я за хладилника. Когато осмислих думите, че за мен е много голям, а за Айшин не е, усетих, че има в живота си друг човек и че бързо ще запълни мястото ми. И въпреки че не съм създавал никакви проблеми и за да приключи бързо процедурата по развода проявих достатъчно сговорчивост, никой, включително и Етел, не разбра защо се инатя за леглото и хладилника.
Придобивката ми е истинска, но е абсолютно празна. В този си вид изглежда жалка. Големите хладилници са далечни роднини на вехтите, износени локомотиви, които през целия път се тъпчат с въглища, и също като тях изобщо не се насищат и колкото повече ти пълниш, толкова повече искат. А моят е лишен дори от лопата с въглищен прах. На най-горния рафт има кутия със сирене крема, която, тъй като е оставена отворена, отгоре е хванала плесен. На вратата има пет кутийки бира и едно преполовено шише с ракия. В кутията за плодове са останали три домата и една спаружена маруля. Това е всичко. А, и на най-долния рафт има парче пица с гъби, която наскоро ми изпрати възрастната съседка. Виждал съм много хора да раздават ашуре и разни други подобни неща, но за първи път попадам на някого, който раздава пица. Щях да я изхвърля, но съм забравил. Сега обаче, когато остатъците от снощния алкохол пробождаха изтерзания ми стомах, с благодарност протегнах ръка към пицата. Вместо да я пъхна във фурната, да я затопля три минути и лакомо да я изям, аз я ометох точно за три секунди. Беше малко баята, но както и да е. Какво повече можех да искам. Колкото и малко да бе, все пак успях да угодя на стомаха си и вече можех да приготвя лекарството си. Сложих в малката тенджера обезмаслено мляко. Добавих две препълнени лъжички турско кафе, една лъжичка боров мед, повечко канела и малко коняк. Това е моето чудотворно лекарство, безспорно доказано при главоболие, което цери махмурлука. Възможно е да не е подходящо за всеки организъм. И без това всеки трябва сам да открие лек за себе си по принципа на опита и грешката. Аз така открих своя цяр. Този път сложих от всичко по повече. Исках час по-скоро да се съвзема. Днес е четвъртък, а всеки четвъртък следобед преподавам с много обич на любимия си курс.
Докато чаках млякото да се свари, разглеждах брошурите, които снощи Етел ми напъха в ръцете. В Истанбул строят още един частен университет. И тъй като този процес продължава доста време, вече зная оттук-оттам някои подробности. Това, което не знаех, бе че мръсницата Етел е вътре в цялата работа, на всичко отгоре е на водеща позиция. Научих го снощи, докато вечеряхме. Дойде ми в повече. Още на втората минута от срещата ни на висок глас заговори на тази тема и не я смени чак до края на вечерта, когато вече едва държеше отворени клепачите си със залепналите на снопчета дълги черни мигли, уж истински, и съпроводени от безразличния поглед на слабичкия ни сервитьор кюрд, напуснахме криволичейки ресторанта, в който освен нас не бе останал никой друг. Казваше, че този университет не е материално, а духовно вложение, че от толкова време за първи път вярва от сърце на един проект, че лично познава учредителите и всъщност самата тя тайно е един от осемте акционери. Сподели, че откакто се е включила в тази работа, изпитва по-голямо удоволствие от живота и когато остарее и погледне назад, ще види, че от всички неща, които е вършила през целия си живот, най-много ще се гордее с това начинание. Мислеше, че не след дълго, най-много след пет години, ще се появят млади и зрели хора, които ще бъдат отлично образовани и ще бъдат на много по-високо ниво от връстниците си. Предполагаше, че с времето броят на тези хора непрекъснато ще нараства, че именно те ще проявят загриженост към съдбата на страната и ще променят хода на събитията… не спираше да говори. Докато тя говореше, аз пиех. Ако бях пил по-бавно или пък по-малко, вероятно накратко щях да представя вечерта така: „Етел разказваше, а аз се смеех, Етел се ядоса, а аз избухнах, Етел се развика и се вкопчихме един в друг.“ По тази причина, за да не разваля удоволствието от вечерта, аз си седях, без да гъкна, без да мътя водата — затова Етел говореше, а аз пиех.