Изнервих се повече от това, което правеше, отколкото от приказките, които чувах. Разбира се, гадната Етел можеше, където и да отидеше и на когото си пожелаеше, да дрънка тези глупости, но снощи не трябваше да се държи така с мен. Въпреки това не приемам случилото се лично. Тази история не е личностна, а по-скоро езикова. Понеже снощи по време на вечерята Етел изведнъж реши да промени или просто забрави езика, на който винаги си говорехме.
Една от най-трудните за разбиране думи е думата „език“. По-различна от всички други, които трябва да се знаят, но ето, и тя е просто дума. Ако на всяка цена трябва да се сравни с друга дума, то думата „език“ е като думата „храна“. Колкото и безсмислено да е да наричаме „храна“ общия вкус в огромното многообразие от храни, хранителната стойност или разликата в калориите, толкова неподходящо е да определяме с думата „език“ различните неща, които се изричат и които имат толкова много нюанси, всевъзможните думи, които намират израз в разнообразните словосъчетания. Разбира се, докато установявах това, не стигнах до „езиковите“ подробности в китайската, турската и испанската кухня, защото в противен случай трябваше да умножа всичко, казано дотук, с глобален коефициент. Накратко, дори само в един „език“ съществуват стотици „езици“. Така както в различните ресторанти не ядем едни и същи „храни“, така с всеки отделен човек, когото познаваме или не познаваме, не говорим и не можем да говорим с еднакъв „език“. И както храните имат остатък, така и в езика има излишъци. Езикът, който използваме в ежедневието си, от една страна, е начин на изказ, включително и думите, които подминаваме; безсмислиците, които тихичко спотайваме за себе си, тъй като ги смятаме за неподходящи; разкритията, които не сме имали смелостта да споделим; намеците, които с триста зора сме задържали на върха на езика си и сме преглътнали; ругатните, останали неизказани, когато сме дръпнали предпазителя на граната, но не сме успели да я метнем; обидите, които са твърде тежки, или шегите, които са твърде лековати за средата, в която живеем. Когато разговаряме с другите или когато си пишем, проявяваме повече вежливост, тактичност и старание. Можем да наречем това остатъчен език на „Натрупаните твърди отпадъци“ (НТО). Няма значение къде се намира — в приземния етаж, на тавана или под възглавницата, дори в носната кухина, между небцето или пък под езика — но когато достатъчно се натрупа, го слагаме в торба, завързваме го и го хвърляме, за да не вони.
Веднага да добавя, че този език със сигурност никой около мен не използва, аз също не го употребявам със студентите си и не би ми било приятно да го чуя от тях. Ала и аз като някой подрастващ пубертет, който без знанието на родителите си се скрива на някое скрито местенце и тайничко пуши, от време навреме скришом от нравствените ми норми и ценностната ми система се спотайвам в някой ъгъл и умирам да се репча на този език. В този смисъл съществуването на Етел е важно. Защото репченето е точно като правенето на любов или като заяждането и тогава е нужно да има някой до вас. Можете сам да изпушите цигарата, която ви кара да се чувствате виновен, но за да можете да разговаряте на остатъчен език, със сигурност ви трябва някой, който да ви прави компания.
От години, когато Етел и аз останем насаме, разговаряме за НТО, по-точно говорехме — до вчера. Когато бяхме заедно, се подигравахме на недостатъците на другите сякаш ние бяхме идеални. Не, че решавахме проблемите на правосъдието, просто умирахме да обсъждаме тоя, оня. Говорехме не на място ненужни неща и подценявахме всичко и всички. Както някой гамен се хвърля в бой и на посоки кастри ушите и носовете на враговете си, така и ние с острите си езици нападахме хората и подкастряме грешките и недостатъците им. Кой казва, че не може да се подиграваме със слабостите на другите? С харпун в ръце и маска на очите се вторачвахме в кусурите-провиненията-гафовете, изкарвахме на брега всяка слабост и внимателно я изучавахме, разнищвахме я парче по парче. Понякога и това не ни бе достатъчно и с настървение, присъщо на любителите на калмари, вдигахме във въздуха своя трофей и с часове го удряхме в някоя скала. В края на краищата никой не се бе спасил от нашия език, но някои получаваха по-голям дял от нашите обобщения, които се сипеха бързо и лесно. Селяните и лумпените, рекламните агенти и академичните люде, домакините и юристите — макар по различни причини — бяха на мишената. И без това мрежата ни бе доста голяма, за да побере всякакви хора. Вулгарно обиждахме тези, които живееха разумно, отнасяхме се безсърдечно с онези, на чието съсипване бяхме свидетели. Заяждахме се с тези, които обръщаха внимание на външния си вид, а онези, които се обличаха безвкусно, бяхме готови да удавим в капка вода; презирахме мъжествените „нямащи нищо“ герои и разнищвахме примадоните на „имащите“; стисвахме устни, когато станеше дума за онези, които се страхуват от смъртта, а тези, които не се страхуваха, ги правехме на дреб; не понасяхме лошо написана статия, разказ или роман, но оплювахме и онези, които бяха написани добре; не говорехме за тези, прекарали тежка операция или травма, след което са станали много религиозни, и лекомислено отхвърляхме онези, които през целия си живот оставаха вярващи или невярващи; не хвалехме порядъчните, но делата на нехранимайковците записвахме с големи букви на стената, пощраквайки с пръсти; сривахме със земята светските люде, които смятаха християнството за по-толерантно от исляма, а юдаизма за не толкова патриархален, безпощадно хулехме тези, които нямаха представа от различните течения в исляма, а най-безпощадно наранявахме онези, които без виза преминаваха през граничните врати на религиите, подчиняваха се на мистичните течения и се смятаха за привилегировани; да не говорим за онези, които в името на три-единното начало — съзряване-развитие-извисяване, търсеха алтернативни месии от Индия, Китай и Тибет, направо ги съсипвахме; нападахме тези, които се женят и създават семейства, а в същото време се подигравахме на онези, които бяха против женитбата; осмивахме тези, които смятаха, че хетеросексуалността им е отредена „веднъж завинаги“ и копнееха да гризнат от ябълката на греха, както и тези, които приемаха хомосексуалността си като личен избор; не харесвахме тези, които познавахме лично, а тези, които познавахме интимно, безразсъдно използвахме. Не изпитвахме нужда да обясняваме тези неща надълго и широко, задоволявахме се да говорим закодирано. С усърдието на архивар ги разпределяхме и им правехме досиета. Това си беше чиста несправедливост към всеки и към всичко. И без друго, ако разгърнете на буквата П в основния илюстриран речник на НТО, няма да попаднете нито на думата „право“, нито на думата „права“. Както няма да намерите „свещен“ или „святост“ на буквата С, или „възвишен“ и „възвишеност“ на В. Колкото до думата „несправедливост“, то срещу нея в речника би пишело следното: