Да се държиш несправедливо към несправедливостта (пример: да вземеш коженото палто на някого, който живее в пустинята или да вземеш чашата с вино от масата на религиозния).
Действие, което не вреди пряко (пример: Да се изплюеш в лицето на някого, само че на снимката му.)
Понякога, като разговаряхме с Етел за НОЕ, проявявахме несправедливост към този или онзи във второто значение на думите. Никога не захаросвахме речта си, когато бяхме сами. Но когато снощи по време на вечерята мръсницата Етел отвори темата за идеалните си цели, свързани с университета, който щеше бъде построен, приличаше на човек, оставил общия ни език на гардероба до входа.
— Още ли не си наясно? Това е нещо, за което винаги съм мечтала, а сега става реалност — каза, докато стискаше между зъбите си жасминовото си цигаре. Никакви назначения по политически съображения, нито обичайното безплодие на държавните университети поради вечното свиване на бюджета. Щяха да привлекат най-висококвалифицираните преподаватели от страната, най-блестящите умове от университетите в чужбина, в Истанбул щяха да дойдат най-добрите специалисти от различни краища на света. — Само си представи, веднага ще спрем изтичането на мозъци.
Не знаех защо се киска така. Мислех, че съм свикнал с факта, че Етел правеше еротична асоциация с думата „мозък“. Така беше и в университета. Изпитваше омраза към представителките на своя пол, а към мъжете, чиито глави работеха — безгранична страст. Сега се замислям, че след като се зае да учи за строителен инженер — една от най-трудните специалности, която нямаше да практикува, голям принос за това, че все пак щеше да я завърши, бе обстоятелството, че момчетата в курса бяха много повече от момичетата и около нея имаше „мозъци“ в изобилие. През този период домът на Етел беше убежище за десетки студентите с игриви „мозъци“. Ако приемем това място като клуб, чийто членовете могат да се възползват от библиотеката, или като стол, в който могат да се нахранят, можеше да се каже, че мръсницата имаше достоен за уважение принос към турското образование. Редовните посетители на това малко заведение бяхме ние и въпреки че на пръв поглед изглеждахме доста различни, всъщност много си приличахме в едно — в начина, по който разчитахме на разума си. В онези дни в университета „Боазичи“ всички студенти от мъжки пол, независимо от курса и специалността, за да се отърват от комплексите си, насадени от несправедливостта на живота, изцяло се осланяха на мозъка си; те определено бяха чули за Етел и може би я бяха опипвали. Огромното мнозинство от тези, които идваха, се бяха отдали на четене, работа, проучвания, замразявайки изискванията си към живота до идването на „големия ден“. Едно от изказванията на Етел потвърждаваше думите ми: „Както един слепец, който не вижда света около себе си, с времето неминуемо изостря другите си сетива, така и грозният мъж неминуемо съвсем незабелязано за околните усъвършенства мозъка си“.