Домът храм на Етел не бе на майка й и баща й или на някой член на семейството, беше лично неин. Докато цялата тайфа студенти около нея живееха скучно в домовете на родителите си, в порутените ергенски квартири или в претъпканите пансиони, където всъщност можеше да останеш сам единствено в шкафчето си, онази мръсница живееше сама в собствена къща. И въпреки че дори само това бе достатъчно нереално, Етел бе майстор на крайностите. От всяко каренце преливаше радост, градината й с изглед към Босфора, където вечер топлите ветрове навяваха опияняващи аромати, надлъж и шир бе насадена с нарциси и жасмин. След залез-слънце в малкия, но кокетен басейн плаваха разноцветни фенери. С изисканите напитки, вкусната храна, коя от коя по-интересните й вещи, огромната й колекция с плочи, богатата й библиотека и качествените пури, които непрекъснато предлагаше, това място бе миниатюрен вариант на Периода на лалето в Османската империя. И ако ме питате, гостите се изумяваха не от изобилието, нито от показността или лукса, а от безконечността на нещата. На мястото на привършващия пакет цигари веднага се появяваше нов; плочите бяха толкова много, че човек не можеше да ги преброи; въпреки че някои непрекъснато взимаха назаем книги и не ги връщаха, библиотеката не губеше своето великолепие; при все че количеството храна, което изяждахме, можеше да нахрани цяла армия, шкафовете в кухнята никога не оставаха празни. Явно при изливането на основите на къщата между работниците е имало пратеник на небесата, който е пожелал както повелява традицията: „Да има в повече, да не намалява, да прелива, без да се излива“! Навсякъде се виждаше злато, скриновете бяха претъпкани със скъпи и красиви вещи, копринените атлази бяха на топове, дори медът и маслото във вълшебната пещера на Али Баба и четирийсетте разбойници не можеше да се мери с дома на Етел.
Колкото великолепен бе домът, толкова щедра бе и стопанката му. Етел наблюдаваше отблизо какво харесват скъпите й гости. Да речем някой от нас умираше за уиски — веднага щом научеше това, тя напълваше шкафа с най-отбраното. Или пък, ако някой обичаше да реди пъзели, поръчваше на свой познат да донесе от чужбина възможно най-интересните пъзели. Но истината бе, че повечето от времето си посвещавахме не на такива игри, а на разговорите си. Седяхме в просторния хол, потънали в удобните кресла, ядяхме, пиехме, пушехме, заяждахме се с този или онзи и най-вече едни с други. Набързо се изхлузвахме от личностите, които бяхме станали в резултат на това, което бяхме преживели, нахлузвахме лъвските гриви и непрекъснато спорехме. На домакинята дори не й пукаше за какво говорим. Мисля, че не й пукаше и за никого от нас. Тя обичаше атмосферата, която ни осигуряваше, както и… фойерверките. Всеки, който идваше в дома храм, бе като фойерверк, проблясващ и нощната тъма. Първо пристъпваше с несигурни крачки и когато свикнеше с обстановката и се увереше, че се е издигнал достатъчно високо, се взривяваше с гръм и трясък, разпръсквайки разноцветни светлини, които дотогава бе държала в тайна. По този начин ние си почивахме, придобивахме кураж, напълно се отпускахме, а Етел ни осигуряваше комфорт и непрекъснато ни шеташе. Нито духът от лампата, нито ангелите небесни или феята на Питър Пан нямаше да слугува така предано на своите господари. В крайна сметка гостите господари, които непрекъснато идваха и си отиваха, рано или късно се влюбваха в стопанката на дома. Това обаче бе техният край. Онези, които имаха свободата да заплуват в това безкрайно море, често се отнасяха толкова далеч от сушата, че когато се опомнеха и погледнеха назад, виждаха, че са изгубили брега от поглед. Етел вече не бе около тях, вече не ги искаше, и то точно когато здраво бяха хлътнали по нея. Единственото неудобство да бъдеш гост в този дом, бе, че можеше лесно да забравиш, че си гост или че гостуването е временно. Както продуктите в дома храм непрекъснато се възстановяваха, така мястото на всеки гост, който си тръгваше, тутакси се заемаше от друг. Молитвата за благоденствие, изпратена към небесата, действаше и за „мозъците“ на Етел — те непрестанно изобилстваха, никога не намаляваха.
Колкото до мен, аз бях изключение. От началото до края бях единственият постоянен гост в дома храм, нещо като почетен член. Бях по-амбициозен, отколкото си струваше. В свидетелството си имах отлични оценки по няколко причини. Първо, бях висок (три звезди), с широки рамене (три звезди), няма да споменавам, че минавах за хубав във всички компании, винаги аз бях най-хубавият (четири звезди) и бях изключително сприхав (пет звезди). За разлика от останалите имах предпочитания. Ако става дума за харесване, да, харесваше ми да бъда тук, но можех да си тръгна, когато пожелаех, и изобщо да не се върна. Етел беше наясно с това. Ето защо бях толкова ценен. Бях семето на раздора в лоното на рая. Моето присъствие опиваше Етел, а гостите й се притесняваха. Останалите мъже смятаха, че се държа лошо с околните и ме възприемаха като заплаха. Не ми пукаше. Щеше да ми пука за този род срещи, ако бях в пубертета. Когато бях на единайсет години, стоях притеснен с парче сватбена торта в ръце. Бях по гащета и фланелка и приличах на чироз. Посред нощ вторият ми баща явно бе огладнял и внезапно се оказа под носа ми пред кухненската врата. Горкичкият, до този момент бе гледал на мен като на проблемното, но дълбоко в сърцето си жадно за любов и състрадание пораснало дете на жената, за която щеше се ожени. Честно казано, имаше голямо желание да ми бъде като баща. В неговите очи бях способното синче, което Всевишният му бе дарил на петдесетгодишна възраст. Всъщност, когато през онази първа брачна нощ изненадващо се срещнахме в коридора, наследените от баща ми черти на лицето, които ме издаваха, че излизам от детството, това, че бях полугол и страхотният апетит, с който препълвах чинията си (знак, че много бързо ще наедрея), говореха, че изобщо не приличам на синчето, което той си представяше. В разтревожените му зеници лумнаха огньове и постепенно угаснаха. Лошото в цялата работа, бе, че и майка усети това, и то много скоро. Сякаш на следващия ден, докато метеше, бе намерила останки от този поглед по пода. Никой от нас не смяташе това за добър знак, защото майка ми бе от жените, които винаги успяваха да обърнат в своя полза напрежението, което сновеше като совалка между мъжете в рода й. Превръщаше го в променливо и странно разбирателство. Беше от онези хора, чиято душа се развеселяваше и от името Бисмарк. Противопоставяше големия на малкия си син, малкия син на починалия си съпруг, починалия си съпруг на новия си мъж, новия си мъж на синовете си…