Всъщност този млад мъж, който нямаше желание да отиде където и да било, доста бързо промени съдбата си. Същата година привечер, седмица преди Нова година, в един от контейнерите за смет на булевард „Истиклял“, гръмна бомба. Нито една организация не пое отговорност за смъртта на четирите жертви, една от които бе той. Мисля, че никога преди, дори след смъртта на собствените си родители, Етел не бе плакала толкова много. Може би, когато е била на четиринайсет, след самоубийството на по-големия й брат… Може би само него бе успяла да обикне истински.
След два месеца и две седмици с Айшин се оженихме. Етел дойде на сватбата ни сама.
Ден преди това лежеше абсолютно гола, предлагаше ми се и се опитваше да навре в очите ми дебелото си, агресивно, грубо и безформено тяло, което приличаше на безцветна буца месо. Затова червеникавото, покрито с мъх петно, което започваше три пръста под врата й и се простираше до горната част на гърдите й, още повече биеше на очи. Стига да искаше, можеше да го махне, така както можеше да се отърве от сланините си, да пооправи носа си и да се постегне. Жените, които бяха грозни и богати като Етел, само за да станат по-красиви, харчеха всичките си пари за естетични операции, козметички и клиники. Етел обаче бе вложила цялото си богатство в услуга на своята грозота. Не само не се опитваше да се отърве от грозота си, но и не правеше абсолютно нищо, за да я прикрие, като се гримира например. На две от стените в спалнята й от горе до долу имаше гардероби, чиито врати бяха покрити с огледала. След секс се просваше в леглото, гледаше се и се унасяше. Понякога съзерцаваше отражението си с такова желание, че ми беше любопитно какво точно вижда. Докато се любуваше на тялото си, се държеше по-скоро като мъж, който желае това, което вижда, отколкото като жена, която иска да види, че е желана. Сякаш въобще не я интересуваше дали е харесвана, намерението й бе да се изложи на показ, с цел да смае и обърка другия. И за разлика от жертвите на стрелба, които се разбягват като пилци, нейните жертви сами идваха в спалнята й. Разбира се, имаше и изключения, например флейтистът суфит и аз.
— Ех, сладък, допускаш огромна грешка. Ще съжаляваш. Знам, че оттук нататък в живота ми няма да се появи по-добър от теб. И твоят проблем е точно в това. Ти все още не знаеш, че няма да намериш по-добра от мен. К’во да правя? Ще чакам. Повърти се още малко, опипай още четири–пет дупета, сгромолясай се още десет-петнайсет пъти. Накрая ще дойдеш на моята — ми каза веднъж с убедителен тон. — После ще биеш глава в стената, че не си се оженил за Етел. Уф, издрасках дървото — ухили се тя, докато чегърташе по тоалетката с дългите си нокти, лакирани с тъмносин лак на звездички.
— Защо? Защото си най-богатата жена, която познавам ли?
Дори и да знаех точно от какво се състоеше богатството й, по всяка вероятност нямаше да го направя. Защото богатите никога няма да разберат, че във фантазиите на небогатите има праг, на който парите застиват. След прекрачването на този праг количеството пари е едно и също — много! Както в народните приказки бедните определят несметното богатство на някой търговец по хилядата му камили, така, ако питате мен, Етел имаше хиляда имота.
— Не, сладък! Не защото съм богата, а защото съм лоша. Разбира се, не съм по-лоша от теб, но лошотията не може да бъде малко или много, нали? Не е брашно, да го премериш в чашка. Ако искаш, ще ти го обясня по-лесно, просто ти и аз сме омесени от едно и също тесто. Горкичката Айшин не е като нас. И за нея не може да се каже, че е добра, но не е и лоша. Да кажем, че е капризна млада жена. Единствената дъщеря на семейство от каймака на обществото. Прекалено е принципна, понякога е много досадна, но е добронамерена. И знаеш ли коя е най-тъжната страна на цялата работа, че колкото повече я ругаеш, толкова повече тя ще се защитава. Ще мери акъл с теб, след това ще започне да размахва крила като птичка и да се брани, ще се задави в сълзи, ще си помисли, че си несправедлив. И колкото повече я натъжаваш, колкото повече я настъпваш, толкова повече тя няма да осъзнае, че проблемът не е в темата, по която спорите. Много добре знаеш, че Айшин е от онези, които, докато не видят дявола, няма да повярват в Бога.
Етел умираше за този свой лаф. Мисля, че го беше присвоила от някой от бляскавите си мъже. Може би принадлежеше на флейтиста. Но всъщност звучеше много добре от нейната уста. Тези, които се прекланят пред Бога, преди да видят дявола, които никога не се интересуват откъде духа разрушителният вятър в тяхната градина, който чупи клоните на отрупаните с плодове дървета и изтръгва цветята от лехите, и без да изкарат носа си навън дори веднъж, започват да вярват, че живеят на най-хубавото място в света. Това бяха хората, които не се интересуваха колко стаи има домът им и когато ден и нощ чуваха шумове наоколо, не намираха за нужно да отворят мухлясалата врата на мазето. Те смятаха, че винаги са прави заради истините, които знаеха… Етел имаше право. Айшин също бе като тях.