Лорета на екрана бе слабичка брюнетка със зелени очи и дълги крака. Когато плачеше, огромни като бисери сълзи се стичаха по лицето й. А колкото до жената, която озвучаваше Лорета, до онзи зловещ ден, в който се изправи очи в очи с нея, ЖенамуНадя можеше само да предполага как изглежда тялото й. Мислеше, че е от жените с ефимерна красота, която рано или късно щеше да изтлее. Сега грееше със свежестта на младостта, но само след пет години щеше да изгуби целия си блясък. И тогава щеше да се кротне и да спре да тича подир женени мъже. Ала пет години бяха доста дълъг период и когато ЖенамуНадя се замисляше какво може да се случи през това време, започваше сериозно да се притеснява.
Преди три месеца бе разбрала за съществуването на дубльорката на Лорета. Стана съвсем случайно. През тази злополучна утрин беше в кухнята и приготвяше ашуре. Откакто дойде в Турция, се справяше добре с готвенето и с желание се научи да приготвя местните ястия. Все още обаче ашурето не ставаше както й се искаше, или по-точно, както искаше Метин Четин. Безбройните опити даваха един и същи резултат. Или не можеше да уцели количеството на някой от продуктите, или пък тъкмо когато всичко бе наред с продуктите, допускаше грешка при варенето и не можеше да го докара на гъстота. Първо се уверяваше, че ашурето се е сгъстило достатъчно, после го махаше от огъня и го пресипваше в стъклени розови купички. След като изстинеше, с надеждата, че поне този път е станало, старателно го украсяваше със зрънца от нар. В началото прекаляваше с декорацията. Настъргваше на ренде индийско орехче, печени ядки, слагаше пудра захар и не се задоволяваше само с това, ами сипваше и малко коняк или пък нареждаше преседели в ром вишни. Всъщност тя се интересуваше повече от легендата за ашурето, отколкото от начина, по който турците го ядяха.
Ашурето в легендата бе нещо почти неосъществимо. Както знаем, за да се спасят от потопа, всички същества се качили по двойки в Ноевия ковчег. Когато, обградени отвсякъде с вода, съвсем се изтощили, а запасите им привършвали, си сварили ашуре. Всяко животинче дало остатъците от храната си и точно от тези остатъци, които иначе не се смесвали, но все пак били разбъркани, се получило това великолепно ястие. Въпреки че всеки знаеше как се вари ашуре, като че ли нямаше точно определена рецепта. Винаги в него можеше да се добави още нещо. Затова бе толкова различно от останалите десерти; нито продуктите, нито пък мерките бяха точно определени. Ашурето беше като космополитен град, в който чужденците не се чувстваха изолирани и бързо се смесваха с местните. Бе неограниченост, създадена с ограничени възможности; изобилие, произлязло от оскъдица, богатство, покълнало от нищото.
В писмото, което ЖенамуНадя написа на леля си — стара мома с разширени вени и червеникави косми по краката, надълго и широко разказа колко много се е променила, откакто е дошла в Турция, и че вече отделя доста време за готвене. Обясни й, че вече разбира връзката между храните и четиристишията в свещената книга. Леля й беше много религиозна, а освен това бе изкусна готвачка. И понеже: „Царството небесно е като маята, с която жената замесва трите мерилки брашно, за да втаса тестото“(Матей, 4:33), тя се гордееше с нея и вярваше, че тези две нейни качества имат една и съща цел. Приготвяше за семейството си храна и я слагаше на трапезата на Всевишния. Когато децата й омитаха всичко, което им бе сервирала, тя беше щастлива, защото знаеше, че Той се е нахранил. „Във всяка храна, която ядем, е скрита повеля на Всевишния — казваше тя. — С изключение на онези измислени ястия, сготвени набързо от глупави, жени, които рушат семейното си гнездо, смятайки това за разкрепостеност“.
В писмото си ЖенамуНадя бе споделила, че ако между всички храни в света има нещо, което да прилича на Вавилонската кула, това е ашурето. В тенджерата попадат всякакви продукти, които по принцип не се смесват, и къкрят, без да се слепват. Както хората в кулата говорят на различни езици и не се разбират едни други, така от комбинацията между продуктите се получава чудесен вкус и в същото време всеки от тях запазва своята специфичност. Вкусът на смокините например не се променя в готовото ашуре, независимо от всички процедури и дългото варене. Така че към рецептата може да се добавят нови продукти. Например към нахута се слага царевица, към смокините — сливи, към кайсиите — праскови, а към ориза — макарони на фигурки…