През първите месеци, когато заживя в Двореца на бълхите, с голяма охота, която дори самата тя не можеше да си обясни, ЖенамуНадя не престана да експериментира. Ала гневените думи на Метин Четин й действаха като плесница и за нула време куражът й се прекърши. Каквото и да се казва в притчата, трябва да се знае, че ашурето е изключително консервативен десерт, който не приема лесно новостите. При това леля й, която никога в живота си не бе правила ашуре, вероятно споделяше същото мнение, защото в отговора си я бе предупредила, че както не може да променя четиристишията в Библията, така не може, както и хрумне, да променя рецептите, произлизащи от нея. Накрая ЖенамуНадя развя бялото знаме и започна да прави ашурето според рецептата, но понеже все още копнееше по онова безкрайно разнообразие от продукти, резултатът никога не бе какъвто тя искаше.
Всъщност през онзи ден, само през онзи злополучен ден, стана така, че беше доволна от ашурето си. Дръпна настрани тенджерата, за да изстине. После нареди купичките от матирано розово стъкло и нетърпеливо зачака съпруга си. Надяваше се, че най-накрая е успяла да се справи с тази работа и ще заслужи благоволението на Метин Четин. Само че, докато чакаше забеляза, че кехлибареножълтата чанта с лоша миризма не е на мястото си. Това можеше да означава само едно — тази вечер след едната си работа Метин Четин щеше да отиде на другата. А от втората работа в най-добрия случай щеше да се върне посред нощ. Развълнувана от успеха си с ашурето, ЖенамуНадя усети, че няма да може да чака толкова дълго, за да чуе мнението на мъжа си. Реши да направи нещо, което никога не бе правила — да отиде в работата на Метин Четин и да му занесе ашуре.
Откакто дойде в Истанбул, бяха минали четири години, ала градът за нея все още беше загадка. Тъй като не го познаваше добре, не таеше нито улиците, нито посоките. Невежеството й обаче я окуражи. И макар прехода от анадолския бряг до стадиона да й отне два часа, неочаквано лесно намери адреса. Остави на входа личната си карта, получи желаната информация от служителя, извика асансьора и се качи на петия етаж. Спря пред стая №505 и погледна вътре. Метин Четин седеше до една млада жена, а коленете им бяха допрени; едната си ръка бе поставил върху коляното на жената. То беше с цвят на праскова, която леко бе започнала да се набръчква. В другата си ръка държеше чаша, въртеше я и съсредоточено се взираше и нея — гледаше й на кафе. Вероятно жената бе доволна от предсказанията, защото лицето й грееше от радост и трапчинките й ясно се очертаваха. Втренчена в мъжа си, ЖенамуНадя така и не успя да я разгледа както й се искаше. Това, което обърна целия й свят наопаки, не бе близостта, на която се оказа свидетел, нито неговото предателство, а по-скоро милото изражение на лицето му. Съществуването на другата жена, дори фактът, че Метин Четин галеше коляното й, не се стори толкова страшно на ЖенамуНадя; страшното бе любвеобилното му поведение към нея.
Досега намираше извинение за лошото отношение на Метин Четин. Без да се замисля, търпеше ревността му, простащината му, дори плесниците му и смяташе, че всичко това е неосъзнато. Да, от време на време, значи честичко, по-точно непрекъснато, съпругът й се държеше зле с нея, но го правеше, защото не знаеше друг начин на поведение. Ако зависеше от него, нямаше да го прави! Причината да поддържаш един лош брак, не е вярата в самия брак, а чисто и просто инат. Когато любимият ни хока, при това винаги по един и същи начин, започваме да вярваме, че той просто не е в състояние да се държи по друг начин.
„Любовта е неврохимичен процес — казваше професор Кандински. — Често преданите хора са с птичи мозък. Ако видиш жена, която след години все още е до полуда влюбена в мъжа си, да знаеш, че паметта й е като на синигер.“
Според професор Кандински, за да може любовта да е безсмъртна, то задължително паметта трябва да е смъртна. Или по-точно, да бъде като деня и нощта, като пролетта и есента, като умиращите неврони в хипокампуса на синигерите, които после отново се възстановяват. Тези птици с елементарни мозъци и крехки телца са принудени да помнят хралупите, в които крият яйцата си; начина, по който оцеляват от студа през зимата; мястото, от което си намират храна, и каква ли не още важна информация. Но мозъкът им е твърде малък, за да побере многобройните късчета знания, и вместо с малко повече усилие да се опитат да ги съхранят, всяка есен почистват всичко в хралупата на паметта си и по този начин унищожават и тези, които вече са запомнили. И все пак успяват да оцелеят благодарение на новите знания, които съумяват да придобият. И както при птичките, така и в семейните двойки важи правилото, че за да можеш години наред да правиш едно и също, трябва да забравиш, че го правиш. По тази причина онези, които имат слаба памет и откъслечни спомени от миналото, по-лесно понасят травмите в настоящето, отколкото онези, които помнят хубавите дни от миналото и с копнеж се връщат към любовните мигове. Магическата формула на любовта бе да притежаваш пъргав ум и лесно да забравяш.