Ала докато ЖенамуНадя стоеше с двете купички ашуре в ръка, цялата информация, която се бе скътала в паметта й, постепенно изплува на повърхността. Спомни си! Докато гледаше как мъжът й кокетничи с друга жена, си спомни колко мило се държеше някога с нея и колко се бе променил характерът му. Най-лошото беше, че неговата любвеобилност не бе останала в миналото. Че в този момент се държеше мило с другите, че можеше да бъде съвсем различен човек. Със собствените си очи видя, че от него зависи да бъде различен. На нейно място професор Кандински сигурно щеше да се изсмее и да отмине тази история. Умението, унищожавайки старите неврони, да подновяват паметта си, е присъщо на синигерчетата, а не на женените жени.
ЖенамуНадя прекрачи прага и влезе в стаята. Няколко минути наблюдаваше нищо неподозиращите влюбени, които се кикотеха и си гледаха на кафе. Първо огледа двамата, след това впи поглед в жената. В същия момент се оказа в една доста неприятна ситуация, в която навремето неведнъж бе попадала. Ако внимателно се загледаш в човек, който не те забелязва, след малко ще усетиш как човекът става неспокоен и неочаквано се обръща към теб.
И ето, че тъкмо когато другата жена щеше да отмести поглед от чашата с кафе и да погледне към вратата, Метин Четин осъзна какво става и притеснен скочи от стола. Тъй като не можа да овладее бърчи размекнатото си от щастие тяло, направи няколко крачки напред и се закова в средата на стаята. Опитвайки се, сякаш беше перде, да застане между двете жени, съвсем се обърка и не можа да прецени накъде да гледа. Залута се в мисли и лицето му сякаш се раздели на две. С едната половина гледаше любовницата си, с която винаги се държеше мило, и с мъка се усмихваше, а с другата намръщено фиксираше жена си, с която от години бе свикнал да се държи грубо. Като разбра, че няма да издържи дълго така, грабна миризливата си чанта с цвят на кехлибар и жена си и ги изхвърли навън. Скандалът, който последва същата вечер, не бе по-неприятен от обичайните, просто беше по-продължителен. И преди това в някои моменти ЖенамуНадя се страхуваше, че мъжът й може да я убие. Ала сега за първи път усети, че може тя да го убие. Колкото и странно да беше, гази мисъл не й се стори толкова шокираща.
Страшното бе, че не знаеше нищо за онази жена. Всъщност, тъй като не познаваше почти никого от колегите на Метин Четин в студиото и не знаеше нито името, нито каквото и да било за жената, лобирането до тази ценна информация се оказа много по-трудно, отколкото очакваше. Странното в цялата работа бе, че колкото и упорито да се опитваше, тъй като не се сещаше как изглежда жената, не успяваше да я опише на никого. Все пак не се отказа и започна да крои всевъзможни кой от кой по-сложни планове. Всеки път измисляше нови и нови варианти и се обаждаше по телефона в студиото, като използваше различни имена. И след като нищо не постигна, започна всеки ден да се мотае около студиото, като губеше по четири-пет часа по улиците. Прекрасно знаеше, че ако мъжът й я види да се разхожда наоколо, ще й счупи краката, но дори тази твърде неприятна перспектива не можа да попречи на усилията й.
„Една от най-големите вреди, които учените психофармаколози са нанесла на човечеството, е манията им да отървават мозъка от пъклените мисли“.
Според професор Кандински човешкият мозък работи като алчна, ненаситна за имоти домакиня. Веднага си присвоява всяко нещо, което влиза в дома, запазвайки с упорито търпение реда, който е създала. Само че понякога в мозъка гъмжи от необуздани И капризни „дечица“, всяко от които носи името на различно умствено разстройство. Когато проходят, започват да ръсят трохи от курабийки, да сноват насам-натам и да разхвърлят. Заради цялата тази неразбория мозъкът направо се пука от притеснение. Именно в този момент на сцената излиза психофармакологията. Опитва се да спре непослушното детенце и понякога успява, а когато не успее, го хваща за ушите и го изхвърля навън. Ако искаш да контролираш неконтролираните движения, прекрати всякакви движения! За да спреш вредните мисли, накарай болния да не мисли! Целта на стотици лекарства е именно тази. За да може светът на медицината, според който докторът, открил лоботомията, трябва да получи Нобелова награда, да заглуши неистовите писъци, дразнещи слуха, се опитва да осигури пълна тишина. Останал без децата си, мозъкът, макар и нервна, но според последните изследвания любвеобилна майка, би предпочел смъртта пред живота. Според професор Кандински човек не може да се отърве напълно от недостатъците си и затова е по-добре още в началото да се примири с мисълта, че опитите да го стори ще му донесат повече вреда, отколкото полза. Редно е, когато някой влезе в дома на мозъка, да играе по неговите правила, без да пречи на собствените му движения и без да му отнема това, което си е негово.