Беше й ужасно трудно да разбере защо приятелите на Мохамед го малтретират. Едва ли защото бе син на портиер. Разпита всички наоколо, роднините и приятелите на портиерите, които работеха наблизо, и разбра, че не им се случват такива ужасии, че децата им съвсем спокойно си ходят на училище. Тогава защо? Мохамед не бе нито по-пълен от останалите деца, нито по-грозен, нито по-глупав. Защо по никакъв начин не успяваше да се противопостави на лошите? Погледна големия си корем без капчица надежда в очите си. Много добре знаеше, че отговорът, който търсеше, бе на езика й. Причината беше Муса. Казват, че кръвта вода не става. Мохамед беше син на баща си. Не бе наследил дори частичка от мощната осанка на майка си, беше дребничък, късокрак и кльощав. При все че от години упорито тъпчеше детето, караше го да се храни по пет пъти на ден и въпреки протестите му сутрин го принуждаваше да изяде едно рохко яйце, нищо не се промени. Не напълня, почти не порасна на височина и изглеждаше поне две години по-малък от връстниците си. Вярно, Мохамед по принцип си беше дребничък, само че вкъщи тялото му изглеждаше по-едро, отколкото всъщност беше. Но откакто тръгна на училище, сякаш се смали от сблъсъка с подигравателните погледи на съучениците си. Когато сутрин обличаше престилката си (два номера по-голяма с идеята, че може бързо да израсте на ръст) и нарамваше огромната си чанта, изглеждаше още по-дребен. Всеки, който го видеше, питаше Мерйем защо е пратила сина си на училище без време. Когато застанеше до връстниците си, ставаше още по-лошо, защото тогава доста по-ясно се виждаше колко е дребен. Той бе най-малкото дете в класа и, разбира се, в цялото училище. Ако това бе всичко, може би Мерйем нямаше да се измъчва толкова. Тя безмълвно подхранваше копнежа си за силен и величествен като вековно дърво син, та щом стисне камък, вода да потича от него; който да умее всичко; хората да треперят от погледа му, но да има добро сърце и когато майка му остарее, да я разхожда навън. Ала Мохамед беше син на баща си не само физически; напоследък бе придобил нови и нови навици досущ като на Муса. От деня, в който се роди, до момента, в който тръгна на училище, дори за миг не се бе отделял от майка си. Колкото до баща си, виждаше не друго, а един непрекъснато спящ човек. А когато излезе изпод крилете на майка си и се потопи в обществото, от никого нищо не възприе и съвсем заприлича на баща си. Всъщност това най-много тревожеше Мерйем. Със сигурност знаеше, че Муса бе успял да намери прехрана и дом в този голям град благодарение на нея. От години той бе оставил всичко в ръцете на жена си и само по тази причина още се държеше на крака. Но дали Мохамед щеше да има такъв късмет? Ами ако не срещнеше такава като Мерйем? Просто нямаш да оцелее в Истанбул, защото щеше да получи още по-жестоки удари от боя, който сега ядеше от връстниците си.
Изскърца със зъби. Вече рядко го правеше, само когато много се ядосаше или напълно се объркаше. Когато беше малка, нощем толкова силно скърцаше със зъби, че събуждаше всички вкъщи. По това време прабаба й все още бе жива. Беше толкова стара и немощна, че напълно се бе отървала както от любопитството, така и от тревожното бързане. Един ден женицата каза Мерйем, че само когато се научи на търпение, ще престане да скърца със зъби. Че в противен случай никой няма да види нищо добро от нея и както днес пречи на съня на близките си у дома, утре ще нарушава спокойствието на хората около себе си. Първо се научи да пълниш „чувала на търпението“. За тази цел трябваше да се сдобие с празен чувал, после да го върже като знаме на пръчка и да го остави някъде нависоко. Мерйем, която тогава бе не по-голяма от Мохамед, с голямо внимание бе изслушала думите на старицата. Без да губи време, изтича в градината, покатери се на покрива на бараката за въглища и с огромни усилия завърза един чувал на дръжката на метлата, която бе чак в другия край на покрива. При всяко подухване на вятъра, щеше задължително да слага в него разни неща. И така лека-полека чувалът щеше да се напълни. Единственото нещо, което Мерйем трябваше да направи, бе да не прави нищо, а просто да чака и докато чака, да не забравя това, което чака. Това се наричаше „търпение“.
Като малка Мерйем бе нетърпелива, имаше буйна кръв също като сина си. Като си навиеше нещо на пръст, измисляше какво ли не, за да свърши по-скоро работата си. Така беше и с чувала на търпението. Всяка сутрин хукваше да подпре стълбата и да провери чувала, и всеки път слизаше натъжена. Тъй като сънуваше това, което не успяваше да свърши през деня, цяла нощ, та до съмване, пренасяше насън кофи, лопати и пълнеше чувал след чувал. Тогава скърцаше със зъби още по-силно и нощите се превърнаха в кошмар за останалите от семейство. Прабаба й ужасно съжаляваше, баба й бе объркана, а майка й — бясна. И трите непрекъснато говореха за пророк Еюп.