Цялата работа бе, че вехтошарят трябваше да бъде непознат. Ако някой видеше в ръцете му вещ, в никакъв случай не трябваше да знае от кой мъртвец е. И през ум не трябваше да му мине, че някога е принадлежала на друг човек. Онзи, който даваше вещите, трябваше да забрави тяхното минало, а онези които ги купуваха — никога да не разберат на кого са принадлежали. Именно вехтошарят отърсваше старите вещи от спомените и от тъжните последици, та от тях да се родят нови, от смъртта да покълне живот. Ако някой попиташе Мерйем кои са свещените професии, преди лекарите и учителите щеше да посочи вехтошарите. Разбира се, тя не искаше някой ден Мохамед да стане вехтошар. Но изпитваше умиление към тези хора, които мятаха вещите в количка и ги занасяха далеч от разпиляното гнездо, а от далечните места носеха други и по този начин смесваха в едно останките от седемте тепета на Истанбул и от пъстрите общности, които го обитаваха.
Когато човек правеше нещо, което не можеше да избегне, на всяка цена трябваше да вземе мерки. Например не биваше да шие дреха, докато е на нечие тяло, но ако все пак бе наложително, трябваше да използва някакъв предмет, за да спре предизвестието за нещастие, което носеше иглата. Затова, ако зашиваше нещо, както е на гърба на някого, Мерйем слагаше в устата си дървена лъжица, а ако нямаше лъжица, я заместваше с кърпичка. Ако пък се счупеше огледало, веднага купуваше ново, след което го разглобяваше, за да може нещастието от счупеното огледало да се разпадне и изчезне, а после счупваше и него. И тъй като вярваше, че не е на добро, човек често да гледа собствения си образ, единственото огледало, което имаха вкъщи, бе обърнато към стената. Да не говорим за вратите, през които, минаваше с особено старание. Дори гробищата не я стряскаха толкова, колкото праговете на вратите. Не само че не искаше да стъпи на прага, но дори не го докосваше. Правеше възможно най-голямата крачка и влизаше първо с десния крак, като внимаваше да не обърка кое е дясно, кое — ляво. Когато се хранеше, откъсваше парченце хляб и го оставяше от дясната страна. Този залък бе предназначен за завистливите хората с лоши очи. Винаги вършеше мръсната работа с лявата си ръка, а когато на улицата някой я заговореше, тя се обръщаше надясно. Простираше прането си като старото писмо — от ляво на дясно, а сутрин, като ставаше от леглото, непременно тръгваше надясно. Това означаваше, че Муса бе принуден да става наляво, но стига да не го събудеха, всичко това въобще не го интересуваше.
По цял ден Мерйем търсеше предзнаменования и знаци. Ако дясното й око трепнеше, това бе знак за добро, но затрепкаше ли лявото, веднага я обземаха съмнения. Беше сигурна, че, когато дясното й ухо звънти, ще чуе добра новина. Ала щом зазвънтеше лявото, започваше да се притеснява за съдбата си. Определено знаеше, че когато човек го сърбят ходилата, ще тръгне на път, когато го сърбят дланите, че ще получи пари, почесването на врата е знак, че ще изпадне в безизходица, ако пък изведнъж цялото тяло настръхне, значи онези, които искат да си добре, мислят за теб. Дори листенцата чай… Да, ако в чая има листенце, което не е минало през цедката, Мерйем си мислеше, че този ден ще им дойде неочакван гост. По вида на листенцето се опитваше да разбере кой ще бъде гостът, а по цвета — да разпознае намеренията му. Ако след полунощ чуеше кучешки вой, това не беше на добро, означаваше, че много скоро от някой дом ще изнесат мъртвец. Но откакто в апартамента отсреща заедно с кучето си се нанесе онзи грозник, дето бе кожа и кости, не беше толкова сигурна по този въпрос.