Апартамент №5: Хаджи Хаджи, синът му, снаха му и внуците му
— Хайде, дядо, моля те! — каза седемгодишното момче, като гледаше с крайчеца на окото си брат си и сестра си.
Другите две деца бяха седнали до телевизора и въпреки че предаването, което гледаха, свърши преди десетина минути, все още не можеха да се отърсят от чара на водещата с татуирана роза на пъпа. Хаджи Хаджи се досещаше каква е молбата на големия му внук.
— Добре, ще ви разкажа за рибаря Сюлейман — рече и остави настрана „Съновника“ — втората от четирите книги, чийто брой не се променяше.
— Много отдавна, по време на Османската империя, в една колиба в Зейтинбурну живеел рибар на име Сюлейман. Бил толкова беден, че дори на сън не бил докосвал пари. Но имал златно сърце. Стоял настрана и не се бъркал в живота на никого, дори на мравката сторвал път. Било по времето на периода, наречен „Султанат на жените“, най-злополучните дни за Османската империя. Наложниците в харема заплитали такива интриги, че куп невинни хора били убивани и хвърляни в морето. С времето труповете се издували и понякога се закачали на въдиците на рибарите.
След забавната програма, която преди малко изгледа, по-малкият внук не можеше да се настрои към духа на приказката и с мъка преглътна, сякаш искаше да се избави от лош вкус. Сестричката му стоеше до него с наведена глава и увиснала долна устна.
— Една нощ Сюлейман тръгнал за риба. В мрежата му се хванали десетки риби. Ала нали имал добро сърце, ставало му мъчно за тях и ги пускал във водата.
— Че какъв рибар е тогава? — викна седемгодишният.
— Сюлейман се връщал с празни ръце в колибата си — продължи Хаджи, който тази сутрин нямаше никакво намерение да спори с него. — По едно време забелязал, че нещо бяло плува върху водата. Вече било тъмно. Светела само луната. Приближил се и какво да види — един труп. Ако беше някой друг, щеше да го остави за храна на рибите, но на Сюлейман му дожаляло. С триста зора успял с помощта на лопатата си да качи трупа в лодката. Махнал покрова и видял безкрайно красива млада жена. Между двете й гърди стърчала сабя, но лицето й изглеждало съвсем като живо. Усмихвала се толкова сладко, все едно въобще не била ядосана на убийците си. Устните и били с цвят на череши, миглите й били дълги и черни, носът й — като напръстник, а косите й на огромни букли се спускали чак до краката й. Сюлейман не можел да се насити на гледката.
Телефонът звънна и той спря да разказва. Седемгодишното момче вдигна слушалката с двете си ръце, които с всеки изминал ден се изкривяваха все по-навътре. Да, бяха си изяли закуските. Не, не правят бели. Да, гледат телевизия. Не, дядо им не им разказва приказка.
Не, не пускат газта. Не, не разхвърлят къщата. Не, не се надвесват от балкона. Не, не си играят с огъня. Не, не влизат в спалнята. Честна дума, не им разказва приказка.
Изведнъж млъкна. Днес сякаш нещо човъркаше отвътре майка му.
— Ако дядо ти ви разказва приказки, просто ми кажи „времето е топло“, това е достатъчно. Аз ще разбера — каза тя. Момчето се обърна и внимателно погледна стария човек, който съсредоточено го наблюдаваше. Без да откъсва очи от неговите, съвсем отчетливо изрече:
— Не мамо, времето не е топло.