Той се оригна.
Алекс не беше от хората, които ще се тровят дълго с мрачни размисли, и тъкмо се утешаваше с мисълта, че поне таанската бира и алк са достатъчно силни и винаги на разположение, когато Стен цъфна до него.
— Мамчето те облича бая смешно — изкоментира Килгър.
Облеклото на Стен беше още по-екстремно — което сред низшата култура на Хийт означаваше по-малко забележимо — от това на Алекс. Дългият му до коленете смокинг беше на оранжеви и черни райета, а леотардът отдолу — черен. Бяха го уверили, че това е върхът на модата сред акулите, плуващи в изтънчения свят на проституцията.
Стен само изсумтя на подигравката и също зяпна към училищния двор. Таанският военен беше открил някаква грешка в представянето на един от питомците си и в момента систематично го позореше пред приятелите му. Стен кимна и двамата се отдалечиха — запътиха се към квартала с червените фенери, където се бяха настанили.
— Намери ли го нашия шантав бомбаджия? — попита Килгър.
— Хм.
— Май не щеш да ми кажеш. По-лошо е, отколкото мислех.
— Още по-лошо — отвърна ядосано Стен. — Скапаният ни идиот го е направил пак.
Лий Динсман наистина беше идиот. След като бе скочил на кораба за Хийт, си беше намерил дупка, в която да се завре, пиене, жена и ядене, които бяха погълнали всичките му останали кредити, беше пуснал приказка из субкултурните барове, че е експерт по бомбите и „изцяло на разположение“. Една малка банда с големи амбиции бързо го беше наела да гръмне таанското кредитохранилище. За първи път в кариерата на Динсман работата бе станала без фал и дебелата задна циментно-стоманена стена се беше сринала. Бандата обрала плячката, взела Динсман на запивката си и за да отпразнуват удара, се натряскали до самозабрава. Понеже не били тъпаци, съобразили, че на таанската „полиция“ (всъщност паравоенни части, заделени от армията за специални задачи) ще й трябва виновник, и натопили Динсман.
— Значи момчето ни е в кафеза — каза Алекс.
— Още по-лошо.
— Ех, момко, момко. Все по-лошо ли ще бъде? Знаеш ли, Стен, докато се оправях с оня тъп музей, си мислех дали да не напусна. Замъкът на мама в провинция Рос Гейлън е най-хубавата част на планетата Единбург. На едно езерце, езерото Оуен. Можех да си ида там, вместо да кисна тук с тия варвари.
— Млъкни, по дяволите. — Стен не беше в настроение да слуша бляновете на Алекс. — Динсман не е в затвора — продължи той. — Транспортирали са го тоя скапаняк.
— Ужас. — Алекс разбра.
— Знаех, че ще разбереш, беглец от престъпен клан такъв. Транспортирали са го. На една шибана каторжническа планета.
— Трябва ми пиячка.
— Много, много пиячка — съгласи се Стен. — Докато измислим как по дяволите да кажем на Императора, че няма начин на тоя свят да измъкнем Динсман от гадната наказателна колония на световете на Таан.
И тогава Алекс спаси остатъка от деня им, като забеляза един бар, който тъкмо отваряше. Двамата свърнаха и се забиха вътре.
Глава 20
Тарпи също бе проследил Динсман. Неговото прикритие за път изобщо не беше толкова умно като на Стен. Той и петимата преториански дезертьори с него се бяха маскирали като пътуващ отбор по бойни изкуства. Но тъй като пристигнаха незабелязани, продажбата на билети не тръгна добре, което осигури достатъчно време на професионалния убиец и хората му да потърсят изчезналия бомбен специалист.
Тарпи завъртя в ръцете си чашата с горещ чай и съжали, че не си е сипал нещо по-силно за отпразнуването. Но си имаше правила — абсолютни правила, които го бяха опазили жив близо седемдесет и пет години, правила, които никога не се нарушаваха. Едно от най-строгите от тях гласеше: никакви мозъчни алтеранти по време на работа.
Той сръбна от чая и махна на помощника си, бившия ефрейтор Милр, да продължи.
Милр го направи и топлата вълна, която обля Тарпи, не дойде само от чая.
Много рядко беше поемал задачи, които не изискват жестокост, мъки и леене на кръв. Но сегашната по всичко показваше, че ще се окаже проста, безболезнена и добре платена.
Тарпи огледа бегло данните от фиша на затворническата планета. Прахоминидна. Всички каторжници — осъдени до живот. Средна продължителност на живот за каторжник — пет години, местни. Брой избягали — нула.
За разлика от повечето хора, убиващи за прехрана, Тарпи вярваше в една стара поговорка: „Убивай без радост“. Беше продължил поговорката с още една стъпка напред: „Не убивай, без да има нужда“.