Беше селекционирано до сегашното си вкусно състояние в продължение на много столетия. Проблемът за ловеца бе в това, че същите гени, които го правеха толкова едър и вкусен, го снабдяваха и с високоефективна система на мобилност. Тварта обитаваше тинята и предпочиташе студа в гъмжащите със скариди и планктон морета. Когато се хранеше, разтваряше грамадната си горна раковина като ветрило, насочвайки по този начин микроорганизмите в стомашно-филтърната си система. Молюскът не можеше да вижда, но преценяваше околната среда за чифтосване или за опасност с помощта на високоразвита обонятелна система. Което, за допълнително удобство, беше причината, поради която ловците на молюск работеха по време на отлив. На теория миризмата от гниещия крайбрежен живот трябваше да маскира миризмата на приближаващ се ловец. Но само до последния момент, когато ловецът се озове на около метър от животното. Тогава молюскът надушваше ловеца, побягваше и се заравяше по-надълбоко в тинята, като оставяше след себе си диря от кипнали мехурчета. Точно тогава ловецът го хващаше. Или в случая с Динсман — опитваше се да го хване.
Също като останалите ловци, Динсман беше въоръжен със забивачка. Оръжието се състоеше от две дръжки, дълги малко повече от метър и половина, съоръжени с два много остри, надупчени като сито и заредени с пружина лопатки. Забивачката се държеше в готовност, докато храбрият ловец газеше през вълните и зорко следеше за мехури, издаващи изпадналите в паника молюски. С прицелен връх към мястото, където мехурите изчезват, с леко отклонение заради пречупването на светлината, инструментът се забиваше в тинята точно в подходящия момент и спусъкът на пружината се натискаше. След това забивачката на молюски се издърпваше над повърхността, плюейки кал и вода, и уловената твар се хвърляше в надувния сал, теглен на буксир от ловеца.
Динсман беше може би най-калпавият в цялата тази работа. Все не можеше да налучка вярно мехурите и почти на всяка смяна обръщаше сала си, докато газеше към брега. Това означаваше, че преживява на много, много оскъдни дажби, защото на Дрю поеманата от каторжника храна, както и всички останали луксове, бяха в пряка зависимост от представянето му. Само месец след като се озова на Дрю, ребрата на Динсман изпъкнаха от празния му стомах под ъгъл от около трийсет градуса. В добавка към щетите, понасяни от глада, всеки път щом се издънеше, Четуинд, хипопотамът, който играеше ролята на шефа злодей, слагаше лапата си на врата на Динсман и го караше да прави онова, което наричаше „пилето“.
Динсман отново закрачи мудно напред и стъпалата му заопипваха неравностите по дъното. Изведнъж по повърхността се изстреля низ от мехури и Динсман почти изпадна в паника. Заби слепешком забивачката за молюски надолу и натисна спусъка. От дъното кипнаха хиляди мехури и Динсман вече се смееше почти истерично, докато надигаше уреда с едрия молюск. Натисна лоста за освобождаване и хвърли плячката в сала. Ето! Най-после бе почнал да се справя. Закрачи напред с много по-голяма увереност. Но много скоро старите съмнения и страхове отново изпълзяха — всички разкази за нещата, които чакат човек и най-вероятно ще го нападнат точно когато е обзет от измамна самоувереност.
Динсман още не бе виждал с очите си такова нападение, но вече беше виждал трупове, извличани на брега от Четуинд и неговите слуги. Разправяха, че в тези води имало много, много неща, от които човек трябва да се бои, но две от тях в частност бяха източник на непрекъснати разговори, както и на студена пот посред нощ. Второто по опасност същество, което също ловеше молюски, беше морий. Формата му беше малко като на змия и то тласкаше триметровото си тяло през морето с помощта на непрестанно движещите се ребра — с изпъната като кормило назад опашка, или още по-страшно — навита и с насочен напред връх при атака.
Морий имаше огромна глава с челюсти, които можеха да се разтварят като на панти, което му позволяваше да разкъса на мръвки жертва много по-едра от обиколката на тръбестото му тяло. И като на повечето обитатели на дълбоките води, плътта му беше много здрава и му придаваше прекомерна дори за размерите му сила. Свидетели разказваха как един морий захапал провиснал небрежно от една лодка крак и завлякъл и крака, и лодката и всичко останало под водата. За щастие, успокои се Динсман, морий рядко се хранеха по време на отлив. Ловците се безпокояха от тях чак на връщане в селото, когато вълните отново започваха да ги бият в гърбовете.
Най-ужасно от всичко обаче беше гурионът. Това същество винаги беше гладно и ловуваше непрекъснато. Динсман забеляза, че водата му е до кръста — най-предпочитаната от гуриона дълбочина, когато се промъква към плячката си. Никога не беше виждал гурион и беше адски сигурен, че държи нещата да си останат така. Очевидно приличаха донякъде на земната морска звезда, но неизмеримо по-големи — над два метра в диаметър. С помощта на многобройните си крака можеха да се издигат над водата в триметров прилив. Един гурион можеше да тича през водата толкова бързо, колкото човек на сушата. Беше невъзможно да му избягаш. Бяха почти неприлично бели, покрити с дебела пъпчива кожа. Огромните им смукателни дискове по краката можеха да разкъсат молюск, след това да обърнат стомаха си, покрит с няколко редици остри като игли зъби над плячката, да захапят меката плът и да я издърпат в тялото си, ръфайки и смилайки живия организъм едновременно.