— Така ли? — каза Стен. — Значи си майстор на бомби, а?
Динсман изпадна в ужас. Може би не знаеха… Мамка му, в какво се беше набутал пак?
— Я ни разкажи за това, момко — успокои топката Алекс.
— Ами, значи… той ме попита и… и… казах, че имам малко опит с експлозиви и…
— Млък — изсъска Стен. — Един дракх не даваме за скапания ти Четуинд.
Динсман само го зяпна опулен, загрял, че ще му се случи нещо ужасно.
— Разкажи ни за „Ковенантър“ — отсече Стен.
— О, боже! — изпъшка Динсман.
Алекс го перна с опакото на ръката си.
— Не произнасяй всуе името Господне.
— А бе — каза Стен. — Я просто да го убием още сега. Да приключим с него.
Стен присви пръстите си и тънкият като игла нож се намести в дланта му. Динсман го видя и започна да се поти от ужас.
— Н… не знаех, че е политическо. В политическа работа никога не се бъркам. Питайте когото щете. Питайте ги, ще ви кажат. Аз съм само един… само… — Погледна Стен в лицето и се разрева. — В политически не се бъркам — захлипа дребният специалист по взривове.
Стен се чувстваше като пеликан, уловил голям рибок.
— Мамка му, Алекс! Това е човекът ни. Оправи го, моля те.
Алекс кимна и бръкна в джоба на униформата си.
Динсман изпищя и се надигна на колене. Беше най-смразяващият звук, който Стен бе чувал — въпреки огромния му опит в слушането на човешки писък тип „олеле ще умра“. И в този момент осъзна, че Динсман не пищи заради тях.
Стен извърна глава.
Към плитката лодчица през водата тичаше нещо със скорост от близо петнайсет възли, приближаваше се толкова бързо на вретеновидните си крака, че като че ли просто вървеше по водата.
Динсман изпищя отново.
— Това е гурион!
Алекс отчаяно се помъчи да обърне скифа, но той нямаше кил и просто се завъртя свободно около оста си. Стен награби пръта за изтласкване и точно когато съществото се надигна в пълния си ръст и разтвори ужасния си стомах-уста с пълни с кръв жили, чу зад гърба си друг плисък.
Каквото и да беше това, трябваше да го остави за Алекс — и той заби пръта право в зейналата паст на гуриона. Върхът на дългия кол проби през няколкото реда зъби и се прекърши в меката плът. Гурионът нададе вой, но продължи устрема си, надигна скифа като кибритена кутийка и го преобърна.
На Алекс му остана още по-малко време да реагира. Секунда след писъка на Динсман той видя другия гурион, връхлитащ откъм неговата страна. Замахна неуверено с едно от греблата, след това усети как масивната вълна го надигна, небето се изсипа надолу, след което той вече гълташе солена вода. Някаква дебела ръка беше обвила тялото му, стискаше все по-здраво, и едно пипало дереше униформата му. Той се помъчи да намери дъното с краката си — водата не беше много дълбока — и замаха отчаяно с ръце да докопа проклетото животно…
Гурионът теглеше Стен към зейналата си уста. Той замахна с ножа си и с един удар преряза деликатните стомашни мембрани на чудовището. То го отхвърли назад и нагоре и той се превъртя във въздуха и цопна във водата. Беше му до кръста. От гуриона изригна гейзер кръв. Стен моментално го заличи от ума си, рязко се обърна и се огледа за Алекс…
Дробовете на тежкопланетянина бяха готови да се пръснат, но той бе успял да докопа един фронтален лъч, а с другата ръка — острия назъбен ръб, щръкнал от гърба на гуриона. Други лъчи се гърчеха около него и цилиндричните смукала по тях се свиваха и отпускаха в усилие да се долепят до тялото му. Под водата Алекс видя кървавочервената паст само на сантиметри от лицето си. Напъна се с цялата си мощ и малкото останал в дробовете му въздух изригна в огромен мехур. Бавно, много бавно, започна да тика огромния гърчещ се крайник към стомаха-уста на самия гурион. Иглестите зъби рефлекторно налетяха напред, усетили приближаването на сочната плът. Най-сетне, с един последен мощен замах, краят на пипалото влезе в устата.
Пронизителният вой едва не скъса тъпанчетата на Стен. Гурионът, който беше стегнал Алекс, се надигна над водата в пълния си ръст и Алекс се измъкна с мощни ритници от прегръдката му. Едно от пипалата на гуриона се беше навряло в собствената му паст и сега той го поглъщаше и врещеше от болка, докато собствените му стомашни сокове и зъби разкъсваха собствената му плът. Животното се самопоглъщаше; и шантавата му физиология — особено ритмичното движение на редиците насочени навътре стомашни зъби — не му позволяваше да спре.
Стен усети как нещо изтупа до него и бръкна под водата за Динсман. Дребосъкът махаше истерично с ръце и крака. Стен опипа за каротидната артерия, стисна и след миг Динсман се отпусна. Стен започна да го влачи към брега.