Стрелките на уредите, налични във всяка стая и всеки кабинет под купола, се килнаха на една страна, след което се съвзеха.
— Момчето ни духна — каза Алекс по кома на скафандъра.
Стен не си направи труд да му отговаря — вече бързаше обратно през входа към най-близкия изходен люк.
Но разкаляната улица отвън се оказа изпълнена с миньори. Водеше ги Шерман. Стен спря и вдигна лицевия предпазител.
— Ние решихме — започна без предисловия Шерман, — че вие си имате вашия закон, а ние — нашия. Трябва ни доктор. И си го имаме. И ще си го опазим.
Стен не можа да измисли достатъчно смислени заплахи.
— Ще понесем всичко, което ще последва, когато последва. Ако последва.
— Което значи, моме — вметна тъжно Алекс, — че нямате намерение да ни пуснете да си излезем ли?
Шерман кимна.
Скафандърът на Стен грубо дублираше същия тип, който носеха миньорите и Шерман. Но тъй като беше имперски дизайн, включваше някои малки екстри. Стен отчаяно се надяваше, че една от тях ще им е непозната.
Той измъкна от колана си малък плосък контейнер, затвори лицевия предпазител и отвинти капачката. От бутилката изсъска тънка, видима струя. Стен хвърли контейнера сред тълпата от миньори. След това щракна бутона на кома си на пълна мощност и изрева:
— Газ! Това е корозивен газ! — И побягна.
В първите няколко секунди миньорите бяха твърде заети с търсене на укритие от плоския контейнер, който съскаше, бръмчеше и подскачаше посред улицата, за да се безпокоят накъде търчат Алекс и Стен.
Докато външният анализатор на Шерман прецени, че контейнерът не е нищо повече от резервен въздух — втечнен за по-голяма компактност, — Стен и Алекс вече бяха до външния люк на купола.
— Ох — изстена Алекс и избута Стен във вътрешната камера. — Аз ще съм момъка, дет’ ги държал на моста.
И преди Стен да успее да отговори, Алекс затвори люка, като го остави без никакъв избор, освен да излезе навън за Стинбърн.
После се обърна към препускащата тромаво към него като стадо слонове побесняла тълпа.
— Е, и сега, кой ще е първият?
Първият се оказа миньор, пред когото Алекс приличаше на джудже. Алекс блокира удара му, замахна, премаза ръкава на скафандъра му и отпрати чудовището през въздуха и в тълпата. Кулак беше свят с ниска гравитация, а Килгър — поданик от тежък свят. Тълпата настръхна, стегна се и настъпи, и ситуацията стана отчаяна.
Умерено отчаяна, тъй като ножовете, които носеха повечето от миньорите, бяха в скафандрите им, а нямаха достатъчно пространство, за да стрелят с пушките си — във всеки случай не и без да рискуват да пробият близката стена на купола.
Така че „Алекс на люка“ се унизи до груба улична патаклама. Във всяко друго общество действията му щяха да се нарекат брутална касапница, но на Кулак това беше просто бой, за който щеше да се разправя години наред, преди замесените личности да забогатеят достатъчно, за да се разкарат или да умрат.
А нямаше нищо, което да радва Килгър повече от уличния бой. В движение той приличаше на тежко бронирана топка, която рикошираше от входа на люка, за да се чукне с поредната цел, след което се претъркаляше обратно на позиция, бронирана топка, която крещеше някакви ужасни стихчета.
Фрасна лицевия предпазител на един миньор, после беше твърде зает, за да види дали мъжът е паднал — сграбчи замахналата, стиснала желязна кука ръка и набута куката в корема на трети миньор, взривявайки скафандъра.
Миньорът изхъхри и се отпусна.
Миньорите се заотдръпваха, за да се прегрупират. Алекс включи кислорода на скафандъра си на пълна мощност и зачака.
Тълпата — вече само половината проявяваха интерес към боя — се разколеба.
Това вече беше прекалено и миньорите настъпиха във фаланга. Фалангата действа много добре, стига да не си в първия ред. Алекс легна в калта пред люка и се затъркаля като каца срещу връхлитащите миньори. Първата редица залитна и изпопада, блокирайки надлежно люка. А Алекс вече налиташе бясно откъм тила им. Таранът на неговия шлем бе също толкова ефективен, колкото краката и юмруците му, и тълпата се разколеба, обърна се и побягна по тесните проходи надалече от Алекс.
Той се съвзе, прекъсна кислородната батерия на скафандъра си, отвори лицевото стъкло и издиша дълбоко, за да изцеди донякъде еуфорията и адреналина.