Алекс се огледа с надеждата да види изпаднала във възторг публика. Такава липсваше — жертвите или бяха окончателно довършени, или хленчеха за медицинска помощ, или изпълзяваха на бърза скорост. Но на Алекс му беше все тая.
— Т’ва — продължи той — е балада. Научих я на коляното на мама и на други нейни стави. — Погледна загрижено към въздушния люк зад себе си. — Е, малки Стен, дано да си спипал докторчето преди тия тъпаци да разберат, че пазя люк, а не мост…
Прахта беше пълна с метални частици, издухани в жълтата мъгла, забулила външността на купола. Стен погледна за миг към взривените стени на доскорошните стаи на Стинбърн и тръгна по стъпките, оставени в прахта.
На всеки десетина метра те навлизаха сред онова, което можеше да се нарече хълмове, ако не се издуваха непрестанно, пулсирайки и рухвайки в развалини.
Следата заобикаляше една такава грамада. Прилепен към земята, Стен едва не умря — успя в последния момент да изпълзи настрана, когато грамадата нарасна, разцъфтя и изхвърли с взрив своите „спори“.
Подозрително лесно, предупреди го умът му. Стен се помъчи да види напред в жълтата мъгла, да проследи бързо чезнещите стъпки, изкачващи се нагоре, но те се скриха на повърхността на едно току-що „раждащо се“ скално плато. Ръката на Стен помете в кръг около последната стъпка и замря, сочейки като стрелка посоката на оставената диря.
Той погледна нагоре. Под скалната плоскост имаше малка пещера. Ветровете все още не бяха издухали металния прах по пода и Стен ясно видя отпечатъците, водещи надолу.
Запристъпва предпазливо. След три крачки всички системи светнаха в червено. Стара шега: „Как можеш да познаеш човек от корпус «Меркурий»? По следите. Той винаги стъпва заднешком.“ Стен тромаво се извъртя в скафандъра си тъкмо когато Стинбърн се хвърли към него от укритието си при входа на пещерата.
Лопатестото острие на оръжието на Стинбърн се насочи към лицевия предпазител на Стен, но смазващият му ритник отпрати Стинбърн на кълбо в жълтия прахоляк.
Стен се надигна тъкмо когато Стинбърн натисна спусъка. Вече имаше представа за оръжието и се извърна така, че да се окаже колкото може по-малка цел; бронираната му в костюма ръка успя да пресече траекторията на копието и да го отклони.
Двамата мъже, облечени в костюми, превръщащи ги в топчести карикатури на човешки същества, се озоваха лице срещу лице на сцена, изпълнена с метален прах, завихрен от жълтата вихрушка.
Стинбърн включи кома си.
— Кой си ти?
Стен не си падаше по драмите.
— Капитан Стен. На служба при Негово императорско величество. Имам заповед за задържането ви, доктор Стинбърн.
— Имате заповед? — отвърна Стинбърн. — Аз имам смърт.
— Всички я имаме, рано или късно — каза Стен. Търсеше точното място за удар.
— Ще ви кажа едно, капитане… Стен ли бяхте?
— Докторе, говорите като човек, който много държи да умре. Аз искам да ви опазя жив.
— Жив — отвърна замислено Стинбърн. — Защо? Очевидно всичко се е провалило. А може би не е…
Стен се ококори. Не за първи път се изправяше пред човек, който като че ли е луд, а думите на Стинбърн показваха точно това.
— Какво да се е провалило?
— Искате да говоря, нали?
— Естествено.
— Капитане, би трябвало да знаете какъв съм бил.
— Корпус „Меркурий“. Аз също — подхвърли Стен и пристъпи предпазливо към лявата страна на мъжа.
— В друг свят и по друго време можеше да сме приятели.
Стен преднамерено спря за миг, уж че размисля.
— Мда — отвърна той бавно. — Може би. Мамка му, винаги съм искал да бъда лекар.
— Но това щеше да е в друго време — каза Стинбърн.
Стен разбра, че му играят игри.
— Трябваше да кажа, че имам две смърти. Вашата и моята.
— Тогава вие сте на ход, докторе. — Стен се стегна в скафандъра си в поза почти за бой.
— Не така, капитане. Вие ще умрете. Тук и сега. Но ще ви кажа следното. Никой не бива да умира невеж. Ще ви дам едно обяснение. Заара Варид.
Стен включи микрофона си и в същия миг осъзна, че двете произнесени думи са достатъчно обяснение за Стинбърн. Видя го как се изви в скафандъра си.
Годините тренировки в „Богомолка“ бяха научили Стен на всевъзможните начини, с които един агент може да се самоубие, и сега той много добре разбра, че с гърчовете си Стинбърн се мъчи да свие раменните си плешки. Стен се задвижи мълниеносно, залегна и се превъртя зад една от пулсиращите скали с надеждата, че живият минерал ще устои, щом…