Фрай реши, че Стен е симпатяга. Разбираше, че е скапан лъжец, който си приписва личността на истинския Стен. Отдавна беше решил, че легендарният Стен трябва да е адски досаден. Кой по дяволите ще иска да пие със съвършеното същество, за което бхорите разправяха непрекъснато? Ето защо Фрай само се усмихна, когато Стен се представи, и прие без кикот името, което използваше за прикритие. Фрай допускаше, че името Стен се пробутва от поне петдесет различни личности. „Богомолка“ правеше такива неща.
След една дълга и гостоприемна нощ в стил „Синият бхор“ — което означаваше натежали плата с прясна риба, дивеч и най-различни други блюда, всичко от долината Вий — двамата се спазариха. „Синият бхор“ ставаше явката на Стен и Хайнис. Тъй като туристическият сезон беше приключил, прикритието бе почти идеално. Фрай щеше да затвори за преустройство точно като всеки нов собственик на странноприемницата. А за да намали разходите по основния ремонт, щеше да приюти и строителния екип и да го храни.
Сделката беше добра и за двете страни. За да действа прикритието, те наистина трябваше да преустроят цялото място. Не само това, но трябваше да се плащат и сметките за стаите и яденето, в случай че някой бдителен ревизор започнеше да души наоколо. Това позволи на Хайнис да доведе доста внушителен екип експерти, които да работят по случая. Освен това й позволи да домъкне възможно най-сложното оборудване, което й трябваше, скрито между купчините строителни материали.
Сделката правеше за Фрай тази година най-успешната от всички — особено при положение, че сезонът бе приключил. Той дори мислеше дали да не се позадържи още няколко години — кредитите, които Стен бе наблъскал в сметката му, щяха да му позволят да се отдаде на въдичарството през следващите няколко еона.
Хайнис се дотътри в главния бар и се тръшна на един стол. Зад нея последната група работници разтоварваше последния гравислед с оборудване. Тя подуши офицерския си гащеризон и сбръчка нос.
— Мириша, все едно съм умряла от две седмици.
Фрай забърса още веднъж с парцала блестящия дървен тезгях, взе една висока чаша и я напълни с пенлива бира. Плъзна я пред нея, след което се наведе и я подуши предпазливо.
— На мен ми мирише на по-хубаво — ухили се той. — По-малко на полицай и повече на добра, честна пот.
Хайнис го изгледа намръщено и изгълта здравословна порция от бирата. Това й пооправи настроението, особено след като Фрай доля чашата.
— Не обичаш ченгетата, а?
Фрай поклати глава.
— Кой свестен човек ги обича?
Хайнис помисли малко, после се изсмя късо.
— Прав си. Дори ченгетата не обичат ченгета. Затова влязох в „Убийства“. Когато си вършиш работата като хората, никой не иска да си другарува с теб.
Репликата на Фрай бе прекъсната от тежки стъпки по дървения под. Двамата се обърнаха и видяха мъж с посивяла коса, с омачкано облекло и старомодни високи рибарски ботуши. Мъкнеше някаква архаична рибарска екипировка.
— Барът е затворен — подвикна Фрай.
— Ремонт — подхвърли Хайнис.
Мъжът поклати глава, след което бавно отиде до тезгяха и седна на един стол.
— Не кълве. Такова невървене не съм виждал от години. Дай бира.
Няколко кредита дръннаха на барплота.
— И да е студена. Я чакай. Дай една проклета кана.
Фрай избута кредитите обратно.
— Не ме слушате, господине. Казах ви, барът е затворен. За ремонт.
Мъжът се намръщи.
— Е, няма да бия път чак до Ашли за една бира. — Хвърли поглед към изпотената чаша на Хайнис. — Тя има, значи трябва да сервирате. Тъй че дай ми една. Плащам двойно! Кранът нали работи? Какво ви пука, по дяволите!
Хайнис настръхна. Нещо не беше наред. Тя плъзна ръка в един от джобовете на гащеризона и напипа оръжието. После плъзна стола си встрани, за да покрива както непознатия, така и вратата.
— Не чухте ли какво ви казаха, господине? — Кимна към такъмите му до стола. — Заведението е затворено. Прибирайте си нещата и излезте.
Забеляза, че Фрай бърка под тезгяха за нещо.
— И? — отвърна мъжът с посивялата коса. — Ако не го направя, какво?
После съвсем небрежно надигна халбата й и най-спокойно я изля в гърлото си. Тресна чашата на масата и ги изгледа. Хайнис вече беше извадила пистолета си.
— Лейтенант! — изрева глас зад нея.
Щом чу гласа на Стен, тя се извърна, без да изпуска госта от поглед. Той се ухили широко. Стен вече прибираше оръжието от ръката й.
Хайнис беше готова да скочи, но зяпна, когато Стен мина покрай нея и застана мирно пред окаяния стар въдичар.
— Съжалявам, ваше величество — каза Стен. — Очаквахме ви чак утре.